КРАТКА ИСТОРИЯ НА ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ЧОВЕКА И ЖИВОТНИТЕ - Матю Рикар

"Новата книга на Матю Рикар "Пледоария за животните" е красноречив и пламенен призив към хората да прострят уважението и състраданието си безгранично над всички живи същества. Както Рикар подчертава в книгата си, ако наистина вярваме в добротата и етичното поведение, то "правото на живот и да не се страда не може да бъде изключителна привилегия на човешките същества." - ПЕТА

Еволюцията на живия свят се съпровожда с търсене на поставяно непрестанно под въпрос равновесие между сътрудничество, съревнование и безразличие. Биосферата в своята цялост е управлявана от принципа на взаимозависимостта: еволюирали заедно, растителните и животинските видове зависят тясно едни от други, за да оцеляват. Тази взаимозависимост може според случаите да се изрази чрез сътрудничеството или съревнованието между членовете от един и същ вид или от различни видове. Хищничеството позволява да се оцелява за сметка на други видове. Но много голям брой от тях просто се игнорират или се избягват, тъй като нямат полза от сътрудничество и не се оказват в пряко съревнование, за да оцеляват.

Появата на поведения с нарастваща усложненост се изразила по-специално в териториалността, синхронизацията на дейностите, коменсализма (взаимоотношение между индивиди от различни видове, което носи полза за единия, но е без опасност за другия), паразитизма, живота в стадо, живота в колония (в рамките на която женските се събират на място за отглеждане на малките си), живота в общности (в които възрастните си помагат в грижата за младите) и накрая еусоциалността – най-усъвършенстваната обществена организация. Тя се характеризира с йерархични структури, със сътрудничество и обмяна на информации, с разделение и специализация на ролите между членовете (кралица, работници, войници), съществуване на каста, заета с възпроизвеждането, и други, които са стерилни, и съжителство на различни поколения в едно „гнездо“, където възрастните полагат колективни грижи за младите. Еусоциалните видове включват пчелите, мравките, термитите, къртичестите плъхове и някои видове скариди.

Усложняването на животинските общества довело до появата на култури, които при човешкия вид достигнали до високо ниво на усъвършенстване благодарение на предаването и натрупването на знания и обичаи от едно поколение на друго. С развиването на интелекта, особено при човешкия вид, способностите за представяне на ситуацията и менталните състояния на другите породили афективната емпатия (която позволява да отговорим на чувствата на другите) и когнитивната емпатия (която позволява да си представим менталните състояния на другите). Също така индивидите могли да установят дълготрайни връзки, основани на оценяване стойността на другите и на реципрочността.

През 99% от своята история човекът живял чрез събирачество и лов, мигрирал непрекъснато, еволюирал с много малко притежания в рамките на социална система, основана на сътрудничество и почти без йерархия. Първите човешки общества живели на малки разпръснати групи, отдалечени една от друга, и почти нямали причини да воюват помежду си. Липсата на археологични доказателства за провеждани войни по време на този етап на ловци-събирачи предполага, че тя е била рядка или липсваща през най-голямата част от човешката праистория.[1] Обратно на образа, който понякога ни дават учебниците по история и медиите, които наблягат повече върху драмите и конфликтите, отколкото върху действителността на всекидневния живот, природата не е само „кървави зъби и нокти“, както пише Алфред Тенисън.[2] По-голямата част от живите видове живеят сравнително мирно, въпреки че епизодичните прояви на насилие може да изглеждат зрелищни. Дори при дивите зверове ловът заема едва малка част от времето. Етоложката Шърли Струм потвърждава: „Агресията не оказва толкова вездесъщо влияние върху еволюцията, както се е мислело преди.“[3]

През последния ледников период голяма част от Северното полукълбо било покрито с ледници, широки по няколко километра, непозволяващи образуването на големи човешки общества и земеделието. Средната температура обаче била само с 4-5°C по-ниска от тази днес, което показва до каква степен измененията на температурите, които може да изглеждат незначителни, са способни да създават изключително различни условия на живот. 

Преди около 12 000 години, в началото на Холоцена – период, характерен със забележителна климатична стабилност, – човекът можел вече да обработва земята и започнал да складира блага и провизии и да опитомява животни. В същата тази епоха домашният вълк, а после и кучето, следвани от овце и кози, се появили покрай човека. Преди 9000 години дошъл и редът на говедата и прасетата да бъдат опитомени в някои региони на Азия. Последвали конете, камилите и птиците, а накрая, преди 3000 или 4000 години, котките в Египет. В Новия свят ламите, алпаките, пуйките и морските свинчета станали домашните животни на човека. Растения също били опитомени, като се появили множество различни видове, произлезли от диви растения: пшеницата и ечемикът в Европа, оризът в Азия, царевицата, картофите и бобът в Новия свят.[4]

В обществата се образували йерархии, появили се управници, земеделието, клането на животни, размените, а после и търговията се разпространили по цялата земя. С появата на различни цивилизации хората се научили да живеят в общества, съставени от хора, които не се познават всички помежду си. Тогава установили правила и социални договори, за да се защитават от злоупотреби и за да улесняват взаимодействията между членовете на обществата. Споровете и личните отмъщения преминали в организирани войни между групи от хора, които нямали лични отношения помежду си, и били сключвани споразумения, за да се установява и запазва мирът.[5]

Преди едва 10 000 години, точно преди седентаризацията (усядането) на ловците-събирачи и подема на земеделието, населението на планетата наброявало между 1 и 10 милиона човека.[6] Това, което в началото било само търсене на средства за просперитет и по-добър живот, с демографския взрив и разпространението на технологичните средства довело до свръхексплоатация на земите чрез отглеждане на монокултури, до безпрецедентно обезлесяване[7] и накрая до преобразуване на скотовъдството в промишлено производство, което се плаща с цената на живота на стотици милиарди животни всяка година. Към 50-те години на XX в. неочаквано бяхме поети от „Голямото ускорение“, което беляза навлизането ни в Антропоцена – „епохата на човека“, в която дейностите на човека оказват голямо влияние на цялата планета. От 1950 г. насам световното население (което е преминало от 2,5 милиарда през 1950 г. до 7 милиарда днес), емисиите на CO2 и метан, обезлесяването, употребата на пестициди и химически торове, потреблението на сладка вода и пр. не просто са се увеличили, а се е покачило значително и темпото им на увеличение. Нарушаването на границите на екологичната устойчивост е поставило биосферата в опасна зона.[8] Загубата на биоразнообразие е особено тежка. С това темпо на нещата до 30% от всички бозайници, птици и земноводни са застрашени от изчезване до края на XXI в.[9] Скоростта на изчезване на видовете се е ускорила от 100 до 1000 пъти поради човешката дейност през XX в., сравнена със средната скорост при липса на големи катастрофи (от типа на тази, която довела до изчезването на динозаврите). През XXI в. се очаква това ниво да се умножи с още десет пъти. Подобни изчезвания са необратими.

Преобразяване на отношенията ни към животните

Предприемайки уседнал начин на живот, хората вече можели систематично да опитомяват животни. От тези, които отглеждали, започнали да убиват известен брой, което предполагало съвсем различно отношение към животните от отношението на ловеца, за когото животните не са познати питомци, а са непознати плячки, дори и да познава добре поведението им. Джеймс Сърпел, професор по етика към животните в Университета на Пенсилвания, констатира, че само в културите, които са опитомили животни, се защитава тезата за човешкото превъзходство над тях. Което както свидетелства за изпитван дискомфорт от акта на убийство на животни, така и включва в себе си произволно оправдание, което позволява на този акт да се извършва. Народите от ловци и събирачи не смятат животните за по-низши, а за равни, дори и по-висши, различни от нас, но способни на мисли и чувства, аналогични на нашите.[10] В племето Чеуонг в Малайзия – докладва етологът Доминик Лестел – не разделят света на човеци и нечовеци. Те считат, че представителите на всеки вид имат свой собствен светоглед. По този начин възприятието им на света се организира според „път на тигъра“, „път на мечката“ и „път на човека“. Това, което възприема всеки вид за себе си е също толкова вярно, колкото това, което възприема човекът. Благодарение на въображението и емпатията човек може да си представи реалността, преживявана от животното.[11]

Многобройни са случаите, в които възприеманото родство с животните е формализирано в система от вярвания, в която семейството, кланът или племето посочва за начало на своя род някое животно, считано за прародител. Това антропоморфично възприятие на животните предоставя на ловните народи концептуална рамка, за да разбират техните плячки, да се идентифицират с тях и да предусещат поведенията им. Обаче тя създава следния морален конфликт: ако животното е считано за себеподобно, отнемането на живота му представлява убийство.

Сибирските ловци например признават у елените способността да разсъждават и дори им приписват способността да говорят. Такъв е случаят при много ловни племена, по-специално в области, където условията на живот са тежки, а ресурсите – редки.[12] Понякога те приписват на някакъв велик Дух способността да урежда снабдяването с дивеч. Както подчертава британският антрополог Тим Инголд, въпреки че елените са смятани за доброволни жертви, отнемането на живота им е предмет на подготовка, извършвана, за да не бъде духът на елена оскърбен или за да не се постави в опасност бъдещото набавяне на провизии. Ловецът получава физическата материя на животното – месото, кожата и костите му, – но духът му е безсмъртен и във вечен кръговрат продължава да преминава от смърт към прераждане.[13] При тези народи чувството на вина и нуждата да се изкупва клането на животни са често срещани. У някои африкански племена ловците трябва да извършват ритуали за очистване от убийството, което е замърсило тяхното съзнание. У други ловецът умолява животното да му прости и да не бъде злопаметно към него.[14]

Етичният проблем е по-голям за традиционния животновъд, отколкото за ловеца, защото връзката им с животното е различна. Ловецът притежава забележителни познания за нравите и характера на своите плячки, но никога не е имал възможността да взаимодейства социално с тях. Следователно му се отдават малко шансове да изпитва привързаност към конкретните индивиди. Обратно, в традиционните общества животновъдът е в тясна връзка с животните си и се привързва лично с тях. Клането, или актът на причиняване на страдание у животното, неизбежно поражда чувства на вина и угризения, тъй като представлява тежко предателство на предварително установеното доверие.

Щом бъдат опитомени, животните се превръщат в слуги и роби на човека и стават напълно зависими от него. Според историка Кейт Томас принизяването на домашните животни, които експлоатираме, ни позволява да оправдаем в очите си третирането, което им налагаме.[15] Това е също и мнението на Дарвин, който отбелязва: „Не обичаме да считаме за свои равни животните, които сме направили свои роби.“[16] По този начин човекът показва способността си избирателно да активира или дезактивира моралните си норми според това кое подхожда на интересите му. Едно куче няма нужда да оправдава действието си, когато убива заек; една котка не показва никакви признаци на угризение, когато си играе с агонизираща мишка. Тези поведения и страданията, които те пораждат, са присъщи на взаимоотношенията между хищник и плячка. За човека обаче тези въпроси не са чак толкова прости.[17] Въпреки че съществуват изключения, като цяло на хората им е трудно да убиват животни или да ги нараняват с пълно равнодушие. Парадоксално този блокаж изглежда произхожда от трудността ни да различаваме ясно животните от самите себе си. Много изследвания всъщност са показали, че повечето хора имат склонност да се отнасят с домашните си (селскостопански) животни и с домашните си любимци като с деца: грижат се за тях, хранят ги, закрилят ги от опасности и природни стихии, оправят им тоалета, глезят ги и ги лекуват, когато са болни.[18]

При промишленото животновъдство десетки хиляди птици или хиляди прасета биват помествани в огромни халета. Отвращението от клането на животни в тези случаи се разсейва чрез деиндивидуализацията и анонимната бързина на кланетата. Все пак то е заменено от ужаса на числеността. Един коляч на прасета доверява на Жослин Порше: „Прасето се вкарва набързо в камиона, транспортира се набързо, заколва се набързо, а после се изяжда набързо. Това е то всъщност.“[19] Тя е изчислила, че този коляч за 24-годишната си кариера е заклал между 6 и 9 милиона прасета. Както споделя работник от голяма американска верига ресторанти за бързо хранене: „Убивате хиляди беззащитни птици – по 75 000 до 90 000 на нощ. Вие сте убиец.“[20]

Всичко това, разбира се, не е без последствие за моралните ценности. Според американския философ Чарлс Патерсън: „Грижейки се за тях и хранейки ги, хората първо завързват приятелски връзки с животните, а после ги убиват. За да постигат това, трябва да задушават у себе си част от своето състрадание.“ […] Заробването на животни изглежда е служило за модел на човешкото робство, в частност широкомащабната експлоатация на жени в плен за възпроизвеждане и работа.“[21] Той цитира и примера с шумерите (IV в. пр. н. е.), които кастрирали мъжете роби и ги карали да работят като домашни животни.[22]

Оправдания за експлоатацията на животни в християнството и западната философия

Като цяло е неудобно да се живее с трайно чувство на гузна съвест. След като започнал да използва други животински видове за своя облага, човекът трябвало да открие морални оправдания за тази експлоатация. Някои религии базират антропоцентризма си на Божествената воля. Според водещия светоглед на християнството животните нямат „душа“ и са на земята само за човешка употреба. Бог създал човека по свой образ и го избрал да „властва над рибите в морето, над птиците в небето, над добитъка и над цялата земя, над всички влечуги, които пълзят по земята.“[23] Както отбелязва писателят Милан Кундера: „Да не забравяме обаче, че Битие е написано от човек, а не от кон.“[24]

Приблизително по същото време Аристотел подходил сходно, като твърдял, че животните съществуват, за да служат на хората, и междувременно защитавал робството. Според него „растенията съществуват за благото на животните, а животните – за благото на хората. […] Тъй като природата не прави нищо безполезно или излишно, неопровержимо вярно е, че тя е направила всички животни за благото на хората.“[25]

В римския свят антропоцентризмът бил вездесъщ. Според Цицерон „е съвсем очевидно, че стадата с животни са били създадени за нуждите на хората, едни – за негова употреба, а други – за негова храна.“[26] Любопитно е да се види начинът, по който велики умове изказват толкова лесно и категорично мнения („съвсем очевидно“), без да се погрижат да подкрепят и с най-малкото доказателство, дори и емпирично, своите твърдения. Здраво наложени, догмите приемат стойността на доказателства. 

Мнозинството от християнските мислители одобрявали този възглед. Според св. Августин „чрез много справедливо нареждане от страна на Създателя животът и смъртта им са подчинени на нашата употреба“.[27] Св. Тома Аквински пък считал, че „животът на животните […] е предпазван не за тях, а за човека.“ Според него единственото възможно възражение срещу жестокостта към животни е, че тя може да доведе до жестокост към хора, но че според него нямало нищо лошо в самото причиняване на страдания у животните. Това се е превърнало в официална позиция на Римокатолическата църква. Например в средата на 19-ти век папа Пиx IX отказал да даде разрешение за създаване на дружество за предотвратяване на жестоко отношение към животните, защото такова едно разрешение би внушило, че човешките същества имат задължения към по-нисшите създания.[28] Дълго време били забранени медицинските грижи за животни, защото медицината била резервирана за човека и следователно било срамно да се прилага върху низши същества.[29] Първото ветеринарно училище в Западния свят било основано в Лион по времето на Луи XV. Целта му била да се защитават животните като такива, но да бъдат между другото предпазвани и от чума по говедата, която тогава разорявала селяните. Така че първата роля на ветеринарите била да подобрява селското стопанство, грижейки се за здравето на животните.[30] 

Отклоняващи се от нормите на християнския свят, катарите проповядвали доктрина, по-близка до будизма, отколкото до християнството. Те вярвали в прераждането и твърдели, че всички топлокръвни създания имали душа, както хората. Въздържали се от ядене на месо и всеки друг животински продукт и обещавали никога да не убиват топлокръвно създание. Катарите били обект на дълго и кръвопролитно преследване. 

Статутът на животните познава един от най-мрачните си периоди с теорията за „животното-машина“ на Декарт. Не само че животните съществуват за благото на човека, но и не усещат нищо:

"Животните са прости машини, автомати. Те не изпитват нито удоволствие, нито болка, нито каквото и да било друго. Въпреки че могат да надават викове, когато биват рязани с нож, или се гърчат в усилията си да избягат от нагорещено желязо, това не значи, че в тези случаи усещат болка. Те са управлявани от същите принципи, както един часовник, и ако действията им са по-сложни от тези на един часовник, то е, защото часовникът е машина, сътворена от човека, докато животните са безкрайно по-сложни машини, сътворени от Бог."[31]

Този механистически възглед позволил на тогавашните учени да пренебрегват болката на животните, които използвали в експериментите си. Така в янсенистката семинария на Пор-Роаял:

"Биеха кучета с пълно равнодушие и се подиграваха на онези, които съжаляваха тези създания, като че ли да усещат болка. […] Заковаваха клети животни на дъски за четирите им лапи, за да ги разрязват живи и за да наблюдават кръвообращението, което беше голяма тема на разговори."[32]

Волтер въставал срещу подобни практики:

"Варвари хващат това куче, което така забележително превъзхожда човека с чувството си за приятелство; разпъват го на маса, разрязват го живо, за да ти покажат мезентериалните вени. Откриват в него всички чувствени органи, които са и у теб. Кажи ми, машинисте, нима природата е създала в животното всички тези усещащи пружини, за да не изпитва то нищо? Нима то има нерви, за да е безчувствено? Не си въобразявай, че природата може да допусне такова грубо противоречие.[33]"

Имануел Кант в своите "Курсове по етика" се застъпва за Тома Аквински, твърдейки: 

"Животните нямат съзнание за себе си и следователно са средства за постигане на дадена цел. И тази цел е служене на човека. Ето защо той няма никакви преки задължения към тях. […] Задълженията, които имаме към животните са само косвени задължения към човечеството.[34]"

Науката днес доказва, че много животни имат самосъзнание. Впрочем, освен ако не се приемат креационистки възгледи, то няма никакво основание да се мисли, че целта им е да служат на човека.

Барух Спиноза също поддържа инструменталистки възглед за животните. В своята „Етика“ той пише:

"Законът, който забранява да се убиват животни, е основан много повече на празно суеверие и женска милозливост, отколкото на здрав разум; […] няма причина да не се търси това, което ни е полезно, и следователно да не използваме животните, както подхожда на интересите ни..."[35]

В същността си, както пише Джеймс Сърпел: „От повече от 2000 години религията и философията в Западния свят са били доминирани от вярването, че някое свръхестествено и вездесъщо същество е било поставило човека на морален пиедестал, високо над останалото сътворение. От тази гледна точка сме имали абсолютна доминация над всички живи същества и дори сме вярвали, че единствената им причина да съществуват е да служат на собствените ни егоистични интереси. […] Гледната точка на първите християни, според която животните са били създадени единствено за полза на човечеството, и картезианската идея, че не са способни да страдат, са само взаимно съвместими варианти по същата тема. И двете са предоставили на хората разрешително да убиват; разрешително да употребяват или злоупотребяват с другите форми на живот в пълна безнаказаност.“[36]

Застъпници на животните в християнството и западната философия

През вековете, от Античността насам, на Запад се надигат гласове, за да привлекат вниманието върху арогантния и жесток характер на отношенията ни към животните и за да изкажат дълбоко отвращение от използването им за наша собствена изгода. В трактата си „За месоядството“ Плутарх разпалено ги защитава и съжалява за загубата на състрадание, която съпровожда храненето с животинска плът:

"Питате ме защо Питагор се въздържал да яде животинска плът, а аз пък ви питам каква причина или по-скоро каква смелост е имал оня, който пръв е доближил до устата си мъртва плът, който е допрял устните си до кървящите органи на издъхващо животно, карал е да му поднасят мъртви тела, трупове и е поглъщал в стомаха си парчета от тела, които малко преди това са блеели, мучали, ходели и виждали? Как очите му са могли да понасят едно убийство? Как той може да гледа едно беззащитно животно, на което източват кръвта, одират му кожата, насичат го на парчета?"[37]

"Ние не се впечатляваме нито от хубавите цветове, които красят някои от тези животни, нито от хармонията на техните песни, нито от простотата и скромността на техния живот, нито от тяхната ловкост и интелект; и чрез някаква жестока порочност заколваме тези клети животни, лишаваме ги от небесната светлина, откъсваме ги от тази частица живот, която природата им определила. Впрочем вярваме ли, че виковете, които надават, са само нечленоразделни звуци, а не молби и справедливи просби от тяхна страна?"[38]

Овидий пренася това послание в „Метаморфози“:

"Не замърсявайте, смъртни, телата си с ястия скверни!

Расне пшеница и тегне по клоните плод изобилен

и по лозите пъстреят налетите гроздове тежки.

Има и благостни билки и други, които на огън

скоро омекват сварени, и никой не ще ви отнеме

млечния сок и меда с аромата на мащерка цветна,

щедра земята предлага богатства и блага прехрана,

тя ядива подарява без капчица кръв, без убийства.

Само животните ситят глада си с месо, но не всички.

Конят живее с трева и стадата овце и добитък,

само животните с дива и необуздана природа —

тигри арменска порода и лъвове неукротими,

заедно с вълците, мечки, налитат на кървави гозби.

Колко ужасно злодейство, да тъпчеш в утроба утроба,

лакомо тяло от тяло на друг да гоиш, да живее

одушевената твар от смъртта на твар одушевена!"*[39]

* Публий Овидий Назон, Метаморфози, Народна култура, София, 1981 г., стр. 309; превел от латински Георги Батаклиев – Б. пр.

За последователите на Православната църква има многобройни и дълги периоди, през които храненето с животински продукти е строго забранено (пости). Отците-пустинници и всички монашески ордени от Православната църква насърчават вегетарианството. Така св. Йоан Златоуст смятал, че храненето с месо зависи от жесток обичай; той подтиквал християните да се въздържат от месо с резки думи: „Подражаваме на нравите на вълците, леопардите или, по-скоро, се държим по-зле от тях. Природата ги е създала, за да се хранят така, но Бог ни е надарил с език и чувство за справедливост, но ето че сме станали по-лоши от дивите зверове.“

Сред католическите мислители някои правят изключение от преобладаващата догма. Св. Франциск от Асизи, известен със състраданието си към животните, молел „всички братя по света да уважават, да почитат и да тачат всичко живо.“ Философът и абат Жан Мелие също въставал срещу жестокостта към животните:

"Жестоко и варварско е да се убиват, заколват, както се прави, животните, които не правят никому зло, защото те са чувствителни към страданието и болката така, както и ние, въпреки това, което говорят напразно, грешно и нелепо нашите нови картезианци, които гледат на тях като на машини без душа и без никакви чувства […]. Нелепа мисъл, вредна максима и омразна доктрина, защото тя явно се стреми да задуши в сърцето на човека всички чувства на добрина, благост и човечност, които би могъл той да има спрямо тези клети животни. […] Блажени да са народите, които се отнасят към тях благодушно и благосклонно и които съчувстват на техните нещастия и болки, и проклети да са народите, които се отнасят към тях жестоко, тиранизират ги, обичат да проливат тяхната кръв и са лакоми за тяхната плът."[40]

Траписткият орден, основан през XVII в., задължавал монасите си да спазват стриктно вегетарианство. Едва през 1965 г. това правило е отменено от Втория ватикански събор, въпреки че много монаси продължават да се придържат към него.

В Англия първата позната проповед в защита правата на животните била произнесена пред 1772 г. от англиканския пастор Джеймс Гранджър, провокирайки спор на национално ниво. Пасторът разказва, че няколко от неговите миряни мислели, че бил полудял.[41] Пастор Хъмфри Примът пък направил връзката между принизяването на някои човешки същества и това на животните :

"Белият човек […] не може да има никакво право заради цвета на кожата си да заробва и тиранизира чернокожия. Поради същата причина човекът не може да има естествено право да малтретира или измъчва животните. […][42] Това дали вървим на два или четири крака, дали главата ни е насочена надолу или напред, дали сме голи или покрити с козина, дали имаме опашка или не, рога или не, дълги или закръглени уши; дали ревем като магаре, говорим като човек, пеем като птица или мълчим като риба – природата никога не е искала тези разлики да бъдат основания за правото на тирания и потисничество."[43]

В днешни дни теологът и англикански свещеник Андрю Линзи, ръководител на катедрата по етика, теология и благосъстояние на животните към Оксфордския университет, е публикувал няколко труда, в които противно на традиционната позиция на Църквата предлага да се предоставят реални права на животните. В труда си „Права на животните: християнска перспектива“ той не се колебае да постави под въпрос обичайното тълкувание на Битие:

"Хората са се поддали на нещо като идолопоклонничество, въобразявайки си, че Бог се интересува преди всичко от човешкия вид. Това е смайващ абсурд. Защо Бог е създал осата? Със сигурност не за наша употреба? Ами динозаврите? Как бихме могли да ги експлоатираме? Що се отнася до мен, смятам за много успокоително, ако Бог си има и други грижи."[44]

В друг труд със заглавие „Евангелие на животните“ Линзи въстава срещу хуманистичния шовинизъм:

"Щом започнем да поставяме под въпрос деспотичното отношение към животните – дали ще са убийствата в спорта, бруталността на износната търговия или (за да вземем най-скорошен пример) съвсем отвратителното клане на хиляди тюлени заради пенисите им, които да бъдат продадени като афродизиаци в Европа и Азия, – се изправяме отново и отново пред тази хуманистична догма: щом носи полза на човечеството, значи ще да е нещо добро."[45]

За Линзи това означава, че „животните не трябва да бъдат считани за стоки, ресурси, инструменти, полезни предмети на разположение на хората. Ако хората претендират за властване над останалото сътворение, то това не може да е друго освен властване, което се състои в служене. Не може да има власт без служба. Според теологичната доктрина за правата на животните хората следователно трябва да бъдат служещият вид – видът, на който е била предоставена властта, възможността и привилегията да се отдаде, дори и да се обрече, на по-слабите страдащи създания.“[46]

Линзи става апостол на „активното състрадание към слабите срещу принципа, че законът е на по-силния“ и се нарежда до архиепископа Робърт Рънси, за когото концепцията за Бог „забранява идеята за низше сътворение“. Ако „цялата вселена е сътворена с любов“ и ако „нищо от това, което е направено с любов, не е с ниска стойност“, то чисто хуманистичният и утилитарен спрямо животните възглед е според Линзи и Рънси забранен за християните.[47]

Ако използваме аргумент, вече приложен през III в. от неоплатоническия философ Порфирий – автор на няколко трактата в защита на вегетарианството, – крокодилите изяждат хора и не са им от никаква полза: това значи ли, че хората са били създадени за благото на крокодилите?[48] И ако случайно по-интелигенти и по-мощни извънземни кацнат на нашата планета и съобщят, че техния бог е създал хората за тях, какво би трябвало да им отговорим? Ами ако освен това намерят човешкото месо за толкова вкусно, че да твърдят, че не биха се отказали от него? Това именно си представя Милан Кундера в „Непосилната лекота на битието“:

"Това право ни изглежда неоспоримо, защото на върха на йерархията се намираме именно ние. Но стига в играта да влезе още някой, например пришълец от друга планета, чийто Бог му е рекъл: „Властвай над живите същества по всички други звезди!“, и Битие изведнъж ще престане да бъде толкова неоспоримо. И човекът, впрегнат в каруцата на някой марсианец или обръщан на шиш над огъня от някой обитател на Млечния път, може би ще се сети за телешкия шницел, който тъй често е разрязвал в чинията си, и ще поиска прошка (твърде късно!) от кравата."[49]

Застъпници на животните в юдаизма и исляма

Другите авраамически религии – юдаизмът и исмямът – не са като цяло много по-благосклонни спрямо животните, отколкото християнството. Но и при тях има някои забележителни изключения. 

В юдаизма

Еврейската традиция претендира за повече загриженост към страданията на животните, отколкото християнството. Според Тората "е забранено да се причинява болка на всяко живо създание. Обратно, наш дълг е да облекчаваме болката на всяко създание.“[50] В Талмуда пише също: „От голямо значение е хуманното отношение към животните.“[51] Според някои специалисти на Тората Бог е разрешил на хората да ядат месо след Потопа само заради тяхната слабост, но идеалът би бил те да са вегетарианци.[52]

Някои евреи, които напълно са осъзнали свеждането на животните до състоянието на „предмети“ или „производствени машини“ в промишленото животновъдство, считат вегетарианството, дори веганството, за неизбежно морално предписание. Дейвид Роузън, бивш главен равин на Ирландия и почетен председател на Международната вегетарианска еврейска общност и Екологичното общество, остро критикува промишленото животновъдство. Той твърди, че третирането на животните чрез съвременните комерсиални методи на производство е толкова жестоко, че месото, произведено в тези условия, не може да бъде считано за кашер или халал. „Освен това – подчертава той – разхищението на природни ресурси и щетите, причинявани върху околната среда от производството на месо, са убедителен морален аргумент от гледна точка на юдаизма за приемането на вегетарианска диета.“[53] Ерудитът Самюел Дреснър, автор на известната сред американската еврейска общност книга „Закони на еврейското хранене“, признава: „Храненето с месо кашер е вид компромис... В идеалния случай човекът не би трябвало да се храни с месо, защото, за да го добие, трябва да се убие животно.“[54] Не можем да не споделим това мнение, когато осъзнаем по-добре факта, че методът на клане кашер е изключително жесток за животните, както може да се види в документалния филм „Земляни“ (23:53 мин.).[55]

В исляма

В мюсюлманския свят вегетарианството е почти като изключение, въпреки че някои последователи на мюсюлманството смятат, че в крайна сметка това е най-добрият начин да се спазват заветите на исляма, тъй като не е халал да се отглежда животно като машина, а животните – също божии създания – заслужават нашето състрадание. В „Животните в исляма“ Ал-Хафиз Башийр Ахмед Масри подчертава ученията на исляма, които подбуждат към състрадание към животните.[56] Главният мюфтия на Марсилия Сохеиб Беншейх смята, че жертвоприношението на овца по случай Курбан байрам „не е нито стълб на исляма, нито главно задължение, сравнимо с молитвата или поста в Рамадан“. Той уточнява и че мюсюлманското право позволява да се замени този ритуал с „дар, поднесен в страна, в която жителите не ядат, когато са гладни, което е по-съобразено с духа на подялбата, отколкото е тази практика.“ 

Впрочем у някои суфисти съществува традиция на спазване на вегетарианството. Суфистите препоръчват вегетарианството, особено в пенсионна възраст, като очистване на тялото и душата и като средство за овладяване на „вътрешното аз“ (нафс). Обаче изглежда, че примерът на най-завършена форма на вегетарианство идва от жена – Рабия ал-Адавия, родена през 717 г. в гр. Басра, голяма суфистка мистичка, която прекарала по-голямата част от живота си в общуване с Бога из иракските пустини. Биографите й разказват, че е живяла заобградена от газели и антилопи, които я доближавали без никакъв страх. В една известна история се разказва как веднъж един голям учител суфист, Хасан ал-Басри, дошъл да я види в отшелническата й килия. Едва щом се приближил, всички животни се разбягали. Хасан я попитал учудено за причината. „Какво си ял на обед?“ – му отвърнала тя. „Пържен лук в сланина“ – признал той. „Значи си им ял от плътта! И се учудваш, че бягат от теб?“ 

Малко познат факт от историята на исляма: през X в. група мюсюлмански философи, останали умишлено анонимни, приели простичкото име „Чистите братя“ (Ихван ас-Сафа) и съчинили разказ със заглавие „Процесът на животните срещу човека, разказан на царя на джиновете“. Той поставя на сцената представители на животните, оспорващи нещастната участ, която човекът им е определял от своето създаване насам. Отправяйки остро обвинение относно своето малтретиране и клане, животните се обръщат към хората по следния начин:

"В мир и сигурност на нашите собствени земи, всички ние живяхме заедно и хранехме малките си с добрата храна и вода, която Бог ни даваше. […] След това Адам стана вицецар на земята... и неговите наследници се умножиха... Тогава сред нашата общност те [хората] заулавяха овце, крави, коне, магарета и мулета. Заробиха ни, като ни задължиха с голяма жестокост да обработваме земята, да издърпваме вода [от кладенците], да въртим мелници, да пренасяме [стоки]… Тези от нас, които попадаха в техните ръце, биваха убивани; разпаряха им корема, разрязваха плътта им, смилаха костите им, изваждаха очите им. После ни печаха на шишове, подлагайки ни на най-ужасните мъчения, които не могат да се опишат... Въпреки тези жестокости синовете на Адам заявяват, че това е тяхно ненакърнимо право, че те са наши господари и че ние сме техни роби... без никакво доказателство или обяснение освен грубата сила."[57]

Индуизмът и вегетарианството

Много трудове са били посвещавани на взаимоотношенията между човека и животните в западните култури, но сравнително малко на брой разглеждат източните култури, които поддържат съвсем различни гледни точки – в частност индуизма, джайнизма и будизма.

Днес в света Индия е страната, в която вегетарианството е най-спазвано. Да отбележим, че индийското вегетарианство изключва консумацията на яйца, но позволява консумацията на млечни продукти. Смята се, че вегетарианците съставляват около 35% от населението, или 450 милиона индийци. Наскоро Индия създаде система на етикетиране на продуктите, изработени стриктно със вегетариански съставки.

Индуизмът включва в себе си множество религиозни движения, които имат различни мнения върху вегетарианството. В началото индийската цивилизация, по време на ведическия период (около 2500-1500 г. пр. н. е.), не била вегетарианска. Ведическите култове изисквали кървави животински жертвоприношения. Изглежда, че понятието за „ахимса“ (ненасилие) със своето следствие – вегетарианството – се появило през VII – VI в. пр. н. е. под съвместното влияние на будизма, джайнизма и индуистките упанишади. Тези философски трактати из основи поставят под въпрос идеята за животинско жертвоприношение, дотогава извършвано активно. В няколко индуски текстове от тази епоха се срещат следните стихове:

"Кръвта на животните, убити от теб,

образува локва в краката ти.

Ако така се достигат по-висши светове,

то какво тогава води до ада?"

По същия начин в епопеята за Махабхарата, написана между 300 г. пр. н. и 300 г. от н. е., се казва:

"Месото на животните е като плътта на собствените ни деца. [...] Има ли нужда да се каже, че тези невинни и здрави създания са създадени за любовта на Живота? Но ето нещастни грешници, живеещи в скотобойните, желаят да ги убиват? Затова, о, монарсе, о, Юдищира, знай, че отказът от месо е най-голямото спасение на религията на небето и щастието. Ахимса е най-големият от нейните принципи. Той е и най-голямото покаяние. Той е също и най-голямата истина сред всички прояви на доброто."[58]

Към I в. от н. е. прочутите Закони на Ману (Ману-дхарма-шастра) приели двустранно и сложно отношение към консумацията на месо. Правилата, които постановявал законодателят, изглежда постоянно се колебаели между позволение на консумацията на месо и безусловно вегетарианство. Месото, включително и това на кравите, можело да бъде консумирано от двете висши касти, ако е било ритуално жертвопринесено за някое божество. Извън жертвоприношението консумацията на месо се осъждала поради наказание чрез страдание в следващия живот, идентично на страданието, причинено в този живот: „Оня, чиято плът изяждам на този свят, ще изяде моята на оня свят.“[59] Но впрочем той осъждал храненето с месо, призовавайки за състрадание към животните: „Никога не можете да получите месо, без да извършите насилие над одушевени създания; убиването на тези одушевени създания ще ви отведе в ада; така че се въздържайте от ядене на месо. Който наблюдава внимателно произхода на месото – начина, по-който връзват и убиват въплътените създания, – той трябва да се въздържа от ядене на всяка плът.“[60] През вековете тези закони са били разпространявани най-вече във висшите касти: в днешни дни брамините и най-вече тези, които служат в храмовете, добросъвестно спазват вегетарианството.

Към II в. от н. е. Йога Шастрите, сбор от духовни и морални поучения, укрепват идеята за уважение към всички форми на живот, издигайки вегетарианството в базова норма, основно у чистите касти. Междувременно Тирувалувар, мъдрец и тъкач от I или II в. от н. е., част от голямото течение на шиваизма в Южна Индия, пише в Тирукурал: „Как може този, който яде месо на животно, за да угоява своята собствена плът, да практикува искрено състрадание?“[61]

Вайшнавистките култове, и по-специално течението Бхакти, базирано на личността на Кришна, също наблягат на вегетарианството. Множество шиваистки секти от своя страна поддържат различни възгледи за вегетарианството и определят границите на своите собствени хранителни правила, с месо или без.

В рамките на индуизма общността Бишнои, която живее в пустинните райони на Раджастан, е достигнала до най-голяма благосклонност спрямо животните и най-голямо уважение към всички форми на живот – растителна и животинска. Тази общност от 600 000 до 800 000 членове била основана през XV в. от индийския мъдрец Джамбешвар Бхагаван, който учел на 29 принципа („бишнои“ означава „двайсет и девет“ на хинди), сред които медитацията сутрин и вечер, прошката и състраданието. Бишноите полагат големи грижи за животните. Строят убежища за старите и болните животни. По време на празниците на общността не палят огньове през нощта, за да не привличат насекоми, които може да изгорят в пламъците. Те си забраняват също и сечта на дървета. През XVI в. стотици бишнои се опитали да попречат на могъщия махараджа на Джодхпур да сече дървета; те платили с живота си за този екопротест преди времето си. Газелите и антилопите са защитавани от селяните срещу атаките на ловци аборигени. Те ги хранят и подслоняват, а животните се разхождат безстрашно из селата. Една десета от зърнените реколти е определяна за храна на животните, които по никакъв начин не са експлоатирани.[62]

В първата половина на XX в. Махатма Ганди, който се борел за независимостта на Индия, спазвайки основните принципи за ненасилие, дал нов тласък на вегетарианството. Той често наблягал върху връзката между вегетарианството и ненасилието – две поведения, които непременно допринасят за благото на другите. „Никога не бих се съгласил да пожертвам живота на агне заради човешкото тяло“ казва той, като прибавя: „Колкото по-безпомощно е едно създание, толкова повече то има право да бъде защитавано от човешката жестокост.“[63]

Джайнизмът и абсолютното ненасилие към животните

От всички големи религии само джайнизмът винаги е предписвал стриктно вегетарианство и абсолютно ненасилие към животните. Тази религия, зародена през VI – V в. пр. н. е., била широко разпространена в Древна Индия. Днес тя наброява около 5 милиона последователи, често оказващи голямо влияние върху индийското общество. 

Самият Акбар Велики (XVI в.) – император на мюсюлманската Моголска империя – бил толкова впечатлен от джайнизма и доктрината за ненасилие, че издал много имперски заповеди, забраняващи клането на животни и риболова, и насърчавал поданиците си да не ядат месо за поне 6 месеца в годината. 

Съгласно идеала на ненасилието, или ахимса, джайните отказват жертвоприношенията и борбите с животни, лова и риболова, както и консумацията на месо. Построили са много убежища за животни и са отворили благотворителна болница за птици в Делхи, „Птичата благотворителна болница“[64], която може да приема до 6000 пернати. Тук доктор, облечен с безупречно бяло облекло, доброволец като всички останали, лекува стар петел, страдащ от пневмония, един друг изрязва раков тумор или намества счупена кост на червена каня или гълъб. Ако птиците не могат да бъдат излекувани и пуснати на свобода, приютът поема грижите за тях до смъртта им. 

Джайните докарват това отношение до крайна степен и се задължават да внимават да не стъпкват по пътя си насекоми или пълзящи животни. Монасите си връзват парче плат пред устата, за да не поглъщат, вдишвайки, насекомите, които могат да се озоват във въздуха пред тях, и поради същата причина филтрират водата, която пият. Те не консумират дори и зеленчуците, които имат дълги коренища (картофи, моркови и пр.), от страх да не наранят подземните животни (червеи, насекоми...). 

Във всички консервативни джайнистки домове сутрин запалват огъня за готвене чак 45 минути след изгрев, за да не дойде никое насекомо да се запали от пламъците; по същата причина готвенето се преустановява 45 минути преди залез.

Отношението на будизма към животните

Според будизма „природата на Буда“ съществува във всяко същество, дори и да е скрита в тези, които нямат интелектуалните способности да я проявят, какъвто е случаят при животните. Особеното качество на човешките същества се дължи на способността им да използват напълно тази природа. Разбирането на това голямо предимство, с което разполагаме, предоставя очевидно неоценима стойност на човешката участ, но далеч от това да поражда пренебрежение към другите форми на живот, то подтиква будиста да изпитва още по-голямо състрадание към съществата, потънали по-надълбоко от него в невежество, и да се старае да предотвратява техните страдания. Следователно според будизма е недопустимо да се използва човешкият интелект за експлоатация на другите живи същества. 

В Ланкаватара Сутра, една от проповедите на Шакямуни Буда преди 2500 години, се казва: 

"Уви, че какви добродетели имат тези същества? Те си пълнят стомасите с животинска плът, увеличавайки страха у животните, живеещи в небето, във водата и на земята! […] Практикуващите Пътя трябва да се въздържат от месо, защото храненето с него е източник на насилие към живите същества."[65] 

Когато будистът поема по Пътя, той произнася следното изречение: „обещавам никога повече да не вредя на никое същество.“ Очевидно е, че това обещание се прилага и за животните. Разбираме, че будизмът отхвърля идеята, поддържана от монотеистичните религии, че човекът е създаден като венец на сътворението, а другите създания – за да задоволяват нуждите му, да го хранят и забавляват. Будизмът смята, че всички живи същества имат фундаменталното право да живеят и да не страдат.[66] 

Шантидева – индийски будистки учител от VIII в. – обобщава тази мисъл в прочути стихове: „Понеже всички имаме равно желание да бъдем щастливи, с каква привилегия бих бил единственият обект на стремежа си към щастието? И понеже всички се страхуваме от страданието, с каква привилегия бих имал правото само аз да бъда защитен, но другите – не?“[67] Което Далай Лама коментира така: 

"Трябва да защитаваме другите от страдание, както го правим за самите себе си, и да бъдем загрижени за благото на другите така, както за нашето собствено. Когато защитаваме тялото си, ние го считаме за уникална цялост, като защитаваме също така и неговите части. Живите същества също образуват една цялост, защото споделят болката и радостта, и затова всички части на тази цялост трябва да бъдат третирани по същия начин."[68] 

Как да определим едно „чувствително същество“?

Чувствителното същество е жив организъм, способен да прави разлика между благосъстояние и болка, между няколко начина на третиране, т. е. между различни благоприятни или застрашителни за неговото оцеляване условия. Също така то е способно да реагира вследствие на това, т. е. да избягва или да се отдалечава от това, което може да прекъсне живота му, и да се стреми към това, което го благоприятства. В тибетския будизъм например живите същества се обозначават с думата „'гро ба“, която значи „отивам към“ това, което е благоприятно, и „отдалечавам се от“ това, което може да е вредно.

Субективна или не, естествената наклонност на един червей е да остане жив. Въпросното същество няма нужда за това да разполага с интелектуални способности, необходими за образуването на понятия за „болка“, „съществуване“ и „ограниченост“. Следователно будизмът прави разлика между инстинктивната реакция на едно микроскопично животно, което се отдалечава от потенциално опасен стимул, и чисто механичната реакция на цвете, което се завърта по посока на слънцето чрез фототропизъм.[69] Движенията на растенията са изцяло управлявани отвън. Растението няма никакъв избор и в даден момент то има възможност за една-единствена посока на движение. Докато реакцията на растението е моментална, то животното може да отложи своето действие. 

В най-просто устроените организми тези реакции очевидно не отразяват обмислен ход или субективно преживяване на „благосъстояние“ или „страдание“, но се вписват в непрекъсната линия, чието постепенно усложнение води до появата на нервна система, която позволява възприемането на усещания за болка, а след това и субективното осъзнаване на болката. Следователно вземането под внимание на тази непрекъснатост ни води до това да припишем стойност на всяка форма на живот и да я уважаваме.

Будизмът и вегетарианството 

Не всички будисти са вегетарианци и текстовете не осъждат единодушно консумацията на месо. Някои сутри от „Голямата колесница“, или Махаяна, обаче са недвусмислени, подобно на Ланкаватара Сутра, в която се казва: 

"За да не стават източник на насилие, бодхисатвите, уповаващи се на благосклонност, не трябва да ядат месна храна. […] Месото е храна за дивите зверове; тя е нечиста за ядене.[70] […] Животни се убиват за печалба, обменят се блага срещу месото. Единият убива, другият купува: и двамата са виновни."

Също така в Ланкаватара Сутра Буда казва: „Яденето на месо разрушава великото състрадание“ и съветва учениците си да странят от консумацията на месо „така, както избягват плътта на собствените си деца.“ Много тибетски учители също са осъдили консумацията на животинска плът.[71] 

Император Ашока, който приел будизма и вегетарианството по същия повод, издал няколко указа, 150 години след смъртта на Буда, за благодушното отношение към животните. По-специално, той гравирал върху стълба в Сиркар правила, с които наредил на поданиците си да се отнасят с доброта към животните и забранил животинските жертвоприношения по цялата негова територия. 

Китайските и виетнамските будисти са стриктни вегетарианци.* Тибетците живеят по високи плата, покрити с огромни поляни, които са благоприятни само за отглеждането на стада якове, кози и овце. Отказът от яденето на месо при подобни условия би предполагал, и до днес, храненето само с масло, кисело мляко (през лятото) и цампа - традиционна каша от печено ечемичено брашно.[72] Тези условия са довели населенията, в голямата си част номади, до това да преживяват от стадата си, и повечето тибетци са любители на месото.

* Традиционното източно "стриктно вегетарианство" е вегетарианство, което отхвърля консумацията на яйца и животни, но допуска консумацията на млечни продукти (т. е. лакто-вегетарианство) - Б. пр.

Все пак те осъзнават неморалния аспект на своето поведение и се опитват да го компенсират, като убиват само броя животни, стриктно необходим за тяхното оцеляване, а на изгнаническа земя, в Индия или Непал, все повече тибетски манастири не разрешават месото в приготвените в кухните им храни. 

Като цяло за будиста да бъде вегетарианец е средство да проявява състраданието си към животните. За разлика от индусите вегетарианци месото за него не е „нечисто“ само по себе си. Той не би имал по принцип какво да възрази на яденето на животно, умряло по естествен начин. 

Освен това много практикуващи будисти редовно купуват животни, предназначени да бъдат убити, за да ги освободят в естествената им среда или в убежища, където са третирани добре. В автобиографията си отшелникът Шакбар (XVIII - XIX в.) пише, че по време на живота си е спасил живота на стотици хиляди животни. В Тибет животните, чийто живот бива „откупван“, завършват спокойно дните си с останалата част от стадото. Тези практики са все още чести сред преданите будисти. В Бутан, където будизмът преобладава, ловът и риболовът са забранени в цялата страна.

Възхищението на европейците пред Индия и вегетарианството

В биографията на Аполоний Тиански софистът Филострат Атински разказва как този философ неопитагореец от I в. от н. е. посетил брамините от Таксила (днешен Пакистан) и оттогава станал защитник на вегетарианството. Заявявал, че „земята предоставя всичко, което е необходимо на човечеството; тези, които са щастливи да живеят мирно със сътворението такова, каквото е, не се нуждаят от нищо повече", докато месоядните хора – продължил той – „глухи за виковете на майката земя, точат ножовете си срещу собствените й деца.“ Именно на това – твърди Аполоний – "учат брамините от Индия“.[73] Също така отшелникът св. Йероним, който живял през IV – V в., заявил, че примерът на брамините е достоен да бъде последван от християните. По същото време Паладий, епископ на град Еленополис, си представил как браминът Дандамис пренебрегва даровете на Александър Велики, като му отговаря: „Земята ми предоставя всичко, както майка дава мляко на своето дете“, преди да добави иронично, че „за предпочитане е да бъдеш даден за храна на зверовете, отколкото да направиш от своето тяло гробище за други създания.“[74]

В „Безкръвната революция“ английският историк Тристрам Стюърт описва как редица европейски пътешественици преоткрили индийската цивилизация от XVII в. нататък и били запленени от доктрината за ненасилие – ахимса. С учудване тези пътешественици установили съществуването на болници за животни и приюти за възрастни животни – нещо немислимо в тогавашна Европа. Те били свидетели на преобладанието на вегетарианството в индийското общество и на благосклонността спрямо всички животни, дори и спрямо най-незначителните. Както Жерар Бюске обяснява в „Свещени крави и прокълнати кучета“, тези европейски пътешественици били изумени, когато виждали диви животни като лопатари, антилопи, жерави и марабута да се разхождат спокойно из селата. Тези западняци, идващи от общества, където се преследвала и унищожавала всяка животинска форма на живот, като се изключат опитомените животни, не можели да разберат едно такова отношение, диктувано от религиозни и културни фактори, присъщи за Южна Азия.[75] 

Някои от тези пътешественици осмивали тези обичаи, но други били впечатлени от една такава морална система, напълно непозната на Запад. Съществуването на една толкова напреднала и уважителна спрямо животните цивилизация поставяло голямо предизвикателство пред християнските идеи за доминацията на човека. Това неочаквано отваряне на очите довело до криза европейското съзнание. Много интелектуалци били запленени от моралния кодекс, идващ от Изтока, и няколко съчинения допринесли за популяризирането на тези възгледи сред широката публика и породили дискусии, загатващи днешните дебати около вегетарианството и третирането на животните.

Предшественици на съвременното движение за освобождение на животните

Възникнали две течения. Първото промотирало „научно“ вегетарианство, твърдейки, че то било по-добро за здравето от храненето с месо. Трима големи философи от XVII в. – Рене Декарт (който, както видяхме, легитимирал клането на животни, за които имал един от най-нехуманните възгледи), Пиер Гасенди и Френсис Бейкън – били съгласни, че вегетарианството е диетата, която подхожда най-много на хората. Бейкън направил каталог с множество прочути вегетарианци от историята и които освен това били известни с дълголетието си: есеи, спартанци, индуси и много християнски аскети. 

Второто течение отстоявало състраданието към животните, считани за чувствителни същества като хората. Английският търговец и писател Томас Трайън, който виждал с ужас как съгражданите му християни по цял ден шибали с камшици роби в плантациите на Барбадос, станал също така и пламенен защитник на животните и публикувал през 1683 г. въображаем диалог между брамин и французин, който постигнал голям успех.[76] Там той хвалел моралното величие на брамините, моралната им въздържаност и уважението им към животинския живот и заключил, че липсата на състрадание към животните води и до липса на състрадание към хората.

Трайън се противопоставил на Хобс, който твърдял, че хората имали право върху животните просто защото имали властта да го изпълняват: „Правото е на по-силния.“ - възхвалявал той. Трайън предложил да се предостави на животните правото на живот независимо от човешките интереси и притиснал английския парламент да признае „правата на човека и беззащитните невинни създания, които нямат никакъв защитник на този свят.“[77] Говорел за всички живи същества като за „съграждани на света.“

„Турският шпионин“, епистоларен роман от Джовани Паоло Марана, поставя на сцената един ориенталец, шпионинът Махмут, който открива историята и нравите в Европа. Този роман, който постигнал голям успех, е безмилостно и иронично обвинение срещу установените религии, съпровождано и от осъждане на начина, по който християните си служели с Библията, за да оправдават своята „лакомия, жестокост и арогантност“ към животните. Така той допринесъл за промотирането на вегетарианството в Европа.[78]

Бернарден дьо Сен-Пиер, писател и приятел на Русо, бил убеден вегатарианец, също както и големият шведски натуралист Карл Линей, който се противопоставял на своя колега Жорж-Луи дьо Буфон, за когото убиването на животни било „законна и невинна“ практика.[79] 

Големият учен Исак Нютон пък желаел да простре заповедта „обичай ближния си, както себе си“ над животните. Той бил патетично хвален от Волтер за това, дето показал, че е напълно противоречиво да се признават чувства у животните, докато им се причиняват страдания.[80] Както видяхме, Волтер изказвал без извъртания мнението си за тези, които мислели, че животните били поставени на пълното им разположение от Бог: 

"Съвсем сигурно е, че това отвратително клане, безспирно извършващо се в кланиците и в кухните ни, не ни изглежда като зло, напротив, гледаме на този ужас, често и чумав, като божия благословия и все още извършваме молитви, в които благодарим на Бог за тези убийства."[81] 

Шопенхауер, вдъхновен между другото от Индия и будизма, също имал благоразположение към животните и въставал срещу позициите на Кант, Декарт и юдео-християнския антропоцентризъм като цяло: 

"Твърди се, че животните нямат права; уверява се, че поведението ни спрямо тях няма никаква връзка с морала или – ако използваме езика на този морал – че нямаме задължения спрямо животните: това е възмутителна, груба и варварска доктрина, присъща на Запада и чийто корен е в юдаизма. При все това във философията тя се опира на хипотезата за абсолютната разлика между човека и животните, допускана въпреки очевидното."[82] 

В непубликуваното си есе „За растителното хранене“ големият английски поет Шели заявил, че причиняването на страдания на животните, за да се консумира плътта им, било „вредно за мира в човешкото общество“.[83] В поемата си „Кралица Маб“ Шели си представя, че един ден „човек не ще убива вече нивга невинно агне с кръвожадна стръв”.[84] Предшественик на съвременната екология, той добавя, че „месото, с което се тъпчат богаташите, идва буквално от зърното, отнето от устата на бедните“, понеже количеството хранителна растителна маса, нужна за угояването на един вол, би доставило десет пъти повече средства за съществуване, ако беше използвана за отглеждането на ядливи растения. Той твърдял, че с увеличаване на човешкото население, то трябвало да премине към растително хранене, което е единственото, което би могло да удовлетвори увеличените нужди на хората. Томас Малтус, който вярвал, че изоставянето на месото би било желана вероятност, се присъединил към неговата гледна точка. През 1881 г. драматургът Джорд Бърнард Шоу, вдъхновен от творбите на Шели, станал вегетарианец и скоро след това бил последван от Лев Толстой. Всички тези, които защитавали каузата за животните – Волтер, Шафтсбъри, Бентам, Мил и Шоу – били също и сред най-пламенните защитници на правата на човека. 

Тези идеи бяха споделени още по-безкомпромисно през 2003 г., когато Колин Тъдж, изследовател в Лондонското училище по икономика, показа, че светът ще има недостатъчно обработваеми площи, ако не намалеят покачващите се нива на месно производство.[85] 

Дарвиновата революция и зараждането на съвременното движение за освобождение на животните

Дарвин преобразил дълбоко представата ни за взаимоотношенията между различните форми на живот, като по внушителен начин показал, че в продължение на милиони години еволюцията на видовете се изразявала само в постепенни преходи между тях. Това било пълен обрат, тъй като Дарвин изтъкнал, че разликите между хората и животните не били въобще толкова фундаментални, колкото се било предполагало:

"Видяхме, че чувствата и интуициите, различните емоции и качества като любов, памет, внимание, любопитство, подражание, разум и т. н., с които се гордее човек, могат да се видят в зачатъчно, а понякога дори и в напълно развито състояние при по-низшите животни."[86]

В своя дневник той пише също така: „Човекът в своята арогантност си мисли, че е велико творение, достойно за делото на един бог. По-скромно е, и според мен по-вярно, да го смятаме за създаден от животните“.[87] Това е първият път, в който се налага идеята, че разликата между човека и животните е само по степен, а не по природа. Дарвин е загрижен също и за хуманното отношение и уважението към животните. Той твърди:

"Човечността към по-низшите животни е една от най-благородните добродетели, които човек има, и това е последният стадий на развитието на нравствените чувства. Едва когато се загрижим за всички чувствителни същества, нашият морал ще достигне до най-високото си ниво."[88]

Още през XIX в. Шопенхауер отразява едно зараждащо се движение в защита на животните: „И в Европа от ден на ден се събужда чувството за правата на животните.“[89] Той правел следното заключение: „Състраданието към животните е толкова тясно свързано с добротата, че може да се каже, че този, който е жесток към животните, не може да бъде добър човек.“

През XX в., в края на 60-те и през 70-те години се заражда движение, което няма да спре да се разширява и ще започне значителна промяна на нагласите спрямо животните в западните общества. Първо бива публикувана книгата „Животни-машини“, в която Рут Харисън, половин век след „Джунглата“ на Ъптон Синклер, отново описва ужасните условия, които продължават да преобладават в промишленото животновъдство. Скоро след това се сформира „Оксфордската група“, която събира десетина интелектуалци и личности около Ричард Райдър. Той от своя страна публикува няколко статии и брошури срещу злоупотребите, на които са жертви животните, една от които, през 1970 г., разисква „видизма“, нов термин, предложен от него, за да привлече вниманието върху факта, че отношението ни към животните произтича от същия манталитет, както при „расизма“ или „сексизма“. Той описва своето откритие по следния начин:

"Революциите през 60-те години срещу расизма, сексизма и класовата дискриминация бяха близко до това да обхванат и животните, но не го направиха. Това ме разтревожи. Етиката и политиката по това време просто забравиха нечовешките същества. Всички сякаш се занимаваха само да намалят предразсъдъците спрямо хората, но не бяха ли чували за Дарвин? Аз също мразех расизма, сексизма и класовата дискриминация, но защо да се спира дотам? Като клиничен психолог бях убеден, че стотици други видове животни изпитват страх, болка и скръб, колкото и аз. Трябваше да се загрижа за това. Трябваше да се постави паралел между нашата съдба и тази на другите видове. Един ден, през 1970 г., докато се къпех в стария чифлик в Сънингуел, близо до Оксфорд, внезапно ми дойде наум една дума: „видизъм“. Бързо написах брошура, която разпространих из Оксфорд."[90]

Отначало никой не обърнал внимание на тази брошура, до деня, в който Питър Сингър, студент в Оксфорд, влязъл в контакт с Ричард Райдър и въвел концепцията за „освобождение на животните“. На нея през 1975 г. той посветил книга, която намерила световен отзвук и чието заглавие – „Освобождение на животните“ – дало името на това ново движение.[91] Други гласове обогатили дебата, а именно този на основния теоретик на правата на животните Том Рийгън, приматолозите Джейн Гудал и Франс де Ваал, които показали, че животните изпитват най-различни и сложни емоции, включително емпатия, писателят Джонатан Сафран Фоер и мнозина още, които говорят за етика към животните, права на животните и отношенията ни към животните.

Подемът на неправителствените организации за защита на околната среда и животните

Появата на НПО-тата като участници в обществения и политическия живот в областите на околната среда, развитието, хуманитарната дейност, човешките права и правата на животните със сигурност ще бъде запомнена като едно от ключовите явления от края на XX в. Според Реми Парментие,[92] един от основателите на „Грийнпийс интернешънъл“:

„Сред НПО-тата, които действат за защита на животните, трябва да се отличат две школи, които в повечето случаи се съвместяват, а понякога се сблъскват: тези, чиято мисия е опазване на биоразнообразието в екологичен контекст („Грийнпийс“, „Световен фонд за дивата природа“ (WWF), „Агенция за разследване на екологичните проблеми“ (EIA) или „Оксфам“), и тези, чийто мандат се състои в защитата на животинския живот като такъв („Международен фонд за защита на животните“ и „Сий шепърд“ са два представителни примера). В края на краищата, дали ще е за отстояване защитата на животните, с които споделяме живота си, или екосистемите, които поддържат целия живот на планетата, двете школи искат, всяка по свой си начин, да поставим под въпрос вярването, според което човечеството стои в центъра на света.“ 

Във Франция „Общество за защита на животните“ (SPA) било основано през 1845 г., следвано от „Лига за защита на птиците“ (LPO) и „Асоциация за опазване на дивите животни“ (ASPAS). Сред активистките НПО-та, които се борят срещу малтретиранията на животни, по-специално в интензивните стопанства, срещу лова и използването на животни като обекти на експерименти или за развлечения, фигурират „Хора за етично отношение към животните“ (PETA), фондация „Бриджит Бардо“, „30 милиона приятели“ (30 millions d'amis), „Един глас“ (One Voice), L214, „Алианс против коридата“ (l'Alliance anti-corrida) и още много други.

Добротата, алтруистичната любов и състраданието са качества, които не се допълват много с пристрастието. Ограничаването на сферата на нашия алтруизъм не го намалява само количествено, но и качествено. Прилагането му само за някои същества, в случая само за хората, води до това, че той обеднява.

Разбира се, остава още много за вършене, но е безспорно, че западният свят все повече осъзнава факта, че не може да иска да установи последователни и хармонични морални ценности, докато изключва от моралната сфера по-голямата част от чувствителните същества, които населяват нашата Земя. 

Бележки:

[1] Fry (D. P.), Beyond War: The Human Potential for Peace, Oxford University Press, USA, 2007. Sponsel, L. E. (1996), "The Natural History of Peace: A Positive View of Human Nature and its Potential", A Natural History of Peace, 908–12. 

[2] Lord Alfred Tennyson (1809-1892), In Memoriam A.H.H., 1850. 

[3] Strum (S. C.), Almost Human: A Journey into the World of Baboons, University of Chicago Press, 2001. 

[4] Clutton-Brock (J.), Domesticated Animals from Early Times, Heineman — British Museum of National History, 1981, стр. 34 и следващите. Davis (S.), "The Taming of the Few", New Scientist, 95 (1322), 1982, стр. 697-700. Цитирано в Serpell (J.) In the Company of Animals : A Study of Human-Animal Relationships, B. Blackwell, 1986, стр. 4. 

[5] Fry (D. P.), Beyond War , op. cit. Fry (D. P.), & Söderberg (P.), "Lethal Aggression in Mobile Forager Bands and Implications for the Origins of War", Science, 341 (6143), 2013, стр. 270-273. Според антрополога Jonathan Haas : "Avant dix mille ans, les preuves archéologiques d’une forme quelconque de guerre sur la planète sont négligeables." Haas (J.), The Origins of War and Ethnic Violence. Ancient Warfare: Archaeological Perspectives, Sutton Publishing, 1999. 

[6] Според данните на United States Census Bureau http://www.census.gov/population/international/data/worldpop/table_history.php. 

[7] През 2011 г. половината от горите в света са били изсечени, по-голямата част от които през последните 50 години, а от 1990 г. насам половината тропически гори е изчезнала (възможно е да изчезнат напълно до 40 години). Elli, (E. C.), Klein Goldewijk (K.), Siebert (S.), Lightman (D.) & Ramankutty (N.), "Anthropogenic Transformation of the Biomes", 1700 до 2000, Global Ecology and Biogeography, 19 (5), 2010, стр. 589-606. 

[8] Rockström (J.), Steffen (W.), Noone (K.), Persson (Å.), Chapin (F. S.), Lambin (E. F.), Schellnhuber (H. J.), "A Safe Operating Space for Humanity", Nature, 461(7263), 2009, стр. 472-475. 

[9] Díaz (S.) et al., Biodiversity Regulation of Ecosystem Services in Ecosystems and Human Well-Being: Current State and Trends (Hassan (H.), Scholes (R.) & Ash (N.), eds.), Island Press, 2005, стр. 297-329.

[10] Serpell (J.), op. cit., стр. 142. Citant Levine (M.) "Prehistoric Art and Ideology", in Cohen (Y. A.), Man in Adaptation: The Institutional Framework (vol. 3), Aldine Transaction, 1971, стр. 426-427. 

[11] Според Lestel (D.), L’animal est l’avenir de l’homme, Fayard, 2010. Édition Kindle, 1111. 

[12] Campbell (J.), The Way of Animal Powers: Historical Atlas of World Mythology (vol. 1), Times Books Limited, 1984, стр. 81-122. 

[13] Ingold (T.), Hunters, Pastoralists, and Ranchers: Reindeer Economies and their Transformations, Cambridge University Press, 1980, стр. 282. Цитирано в Serpell (J.), op. cit., стр. 144. 

[14] Fortes (M.), "Totem and Taboo", Proceedings of the Royal Anthropological Institute of Great Britain and Ireland, 1966, стр. 5-22. Cité par Serpell (J.), op. cit., стр. 144. 

[15] Thomas (K.), Man and the Natural World: A History of the Modern Sensibility, Pantheon Books, 1983, стр. 25-30. Цитирано в Serpell (J.), op. cit., стр. 137. 

[16] Darwin (C.), Notebook B, van Wyhe (ed.), 1838. Преведено и цитирано в Chauvet (D.), Contre la mentaphobie, Éditions l’Âge d’Homme, стр. 13, 2014. 

[17] Serpell (J.), op. cit., стр. 138. 

[18] Beck (A. M.) & Katcher (A. H.), Between Pets and People: The Importance of Animal Companionship, Putnam, 1986, стр. 60. Berryman (J. C.), Howells (K.) & Lloyd-Evans (M.), "Pet Owner Attitudes to Pets and People: A Psychological Study", Veterinary Record, 117 (25-26), 1985, стр. 659-661. Цитирано в Serpell (J.), op. cit., стр. 63. 

[19] Porcher (J.), Vivre avec les animaux : Une utopie pour le XXIe siècle, La Découverte, 2011, стр. 99. 

[20] Virgil Butler, "Inside the Mind of a Killer", 31 август 2003 г., The Cyberactivist, http://www.cyberactivist.blogspot.com/. Преведено от английски език от Давид Оливие и публикувано в Les Cahiers antispécistes, n° 23, декември 2003 г. 

[21] Patterson (C.), Un éternel Treblinka, Calmann-Lévy, 2008, стр. 32-33. 

[22] Пак там, стр. 33.

[23] Битие, 1:25-26. 

[24] Patterson (C.), op. cit., стр. 36. 

[25] Aristote, La Politique, J. Vrin, 1970, стр. 16. 

[26] Cicéron, преведен от Plinval (G. de), Traité des lois, Les Belles Lettres, 1968, I, 25. 

[27] Patterson (C.), op. cit., стр. 43. 

[28] Bondolfi (A.), L’homme et l’animal : Dimensions éthiques de leur relation, Éditions Saint-Paul, 1995, стр. 94. 

[29] Според Борис Сирюлник в Cyrulnik (B.), Fontenay (É. de), Singer (P.), Matignon (K. L.) et Rosane (D.), Les animaux aussi ont des droits, Le Seuil, 2013. Kindle, 3315. 

[30] Според презентацията на Мишел Босие, председател на ветеринарно дружество, по време на колоквиума "Le droit de l’animal", организиран от "Ecolo-Ethik" в Сената, 7 февруари 2014 г.

[31] Descartes (R.), Discours de la méthode (част V), Vrin, 1987. 

[32] Fontaine (N.), Mémoires pour servir à l’histoire de Port-Royal (том 2), "Aux dépens de la Compagnie", 1736, стр. 5253, президадено Slatkine, 1970. Оригинал на френски, зает тук от английския превод, цитиран в Rosenfield (L. C.), From Beast-machine to Man-machine. The Theme of Animal Souls in French Letters from Descartes to La Mettrie, Oxford University Press, 1940. Цитирано в Singer (P.), La libération animale, Grasset, 1993, стр. 306. 

[33] Voltaire, Dictionnaire philosophique, статия "Животни", в Œuvres complètes, Arvensa Éditions. Kindle, 74852-74861. 

[34] Kant (E.), Leçons d’éthique, Le Livre de poche, 1997, стр. 391. 

[35] Spinoza (B.), Éthique, Éditions Vassade, 2013. Kindle, 3991. 

[36] Serpell (J.), op. cit., стр. 134-135.

[37] Plutarque, Sur l’usage des viandes, в Traités de morale de Plutarque, превел от гръцки Доминик Рикар, Lefèvre Éditeur, 1844, том IV, стр. 563. 

[38] Пак там, стр. 566. 

[39] Ovide, Métamorphoses, Песен XV, в Nourriture pour l’Esprit, превод от английски, Éditions Padmakara. 

[40] Meslier (J.), Mémoire des pensées et sentiments de Jean Meslier [1719-1729], довод 3, в Œuvres complètes, Éditions Anthropos, 1970-1972, том I, стр. 210-218. Цитирао в Jeangène Vilmer (J.-B.), (dir.), Anthologie d’éthique animale : apologies des bêtes, PUF, 2011, стр. 51. 

[41] Linzey (A.) & Cohn-Sherbok (D.), After Noah, Monbray, 1997, стр. 10. Цитирано от Jean Nakos в Les Cahiers antispécistes, № 30-31, декември 2008 г. 

[42] Primatt (H.), A Dissertation on the Duty of Mercy and Sin of Cruelty to Brute [1776]. Centaur, 1992. Цитирано в Ryder (R.), стр. 66 в изданието от 1989 г., и в Jeangène Vilmer (J.-B.), L’éthique animale, PUF, 2011, стр. 32. 

[43] Primatt (H.), op. cit., стр. 8-12, прев. E. Utria. Цитирано в Jeangène Vilmer (J.-B.), (dir.), op. cit., стр. 88. 

[44] Linzey (A.) & Barry Clarke (P.), "Animal Rights", Dictionary of Ethics, Theology and Society, 1976. Цитирано в Jeangène Vilmer (J.-B.), op. cit., стр. 110. 

[45] Linzey (A.), Animal Gospel: Christian Faith as if Animals Mattered, Hodder and Stoughton, 1998. Превод от Естива Рьос, публикуван в Les Cahiers antispécistes №28 (май 2007 г.). 

[46] Linzey (A.), op. cit., гл. III. 

[47] Runcie (R.), "Address at the Global Forum of Spiritual and Parliamentary Leaders on Human Survival", 11 април 1988 г., стр. 13-14. 

[48] Порфирий е автор на "Трактат против християните" и на "Трактат за въздържанието от ядене на животни" - дълга и ерудирана апология на вегетарианството, преведена на френски от абат Бюрини през 1747 г. Той пък изпратил един екземпляр на Волтер през 1761 г., който към края на живота си станал пламенен защитник на каузата за животните. Voltaire, Pensées végétariennes, подбор, бележки и предговор от Рьонан Ларю, Fayard/Mille et une nuits, 2014. 

[49] Kundera (M.), L’insoutenable légèreté de l’être, Gallimard, 1989, стр. 361-366.

[50] Livres des Pieux, Sefer Hassidim. Цитирано в Richard Schwartz, "Tsa’ar Ba’alei, Chayim-Judaism and Compassion for Animals", в Roberta Kalechofsky (dir.), Judaism and Animal Rights: Classical and Contemporary Responses, Marblehead (MA), Micah Publications, 1992, стр. 61. 

[51] Avodah Zorah 18b.

[52] Както равин Бони Копел, който заявил: "Няма никакво съмнение, че идеалът според Тората е вегетарианството." Тази позиция се споделя и от Рами Шапиро и Йицхак Халеви Херзог, бивш главен равин на Израел. Вж. Вегетарианската мицва на адрес http://www.brook.com/jveg/. Вж. също Fontenay (É. de), Le silence des bêtes, la philosophie à l’épreuve de l’animalité, Fayard, 1998. 

[53] Rabbi David Rosen, в The London Gazette, Supplement, стр. 23-31 (декември 2009 г.). Дейвид Роузън е също и международен председател на Световната конференция на религите за мир. 

[54] Dresner (S.) & Siegel (S.), Jewish Dietary Laws, United Synagogue Book Service, 1980. 

[55] "Земляни" (2005), режисьор Шон Монсън. (В блога е поместен целият сценарий на филма. http://vegehistory.blogspot.bg/2016/10/blog-post_18.html - Б. ред.) 

[56] Al-Hafiz Basheer Ahmad Masri (2014), Les animaux en Islam, превел Себастиен Сармежан, предговор Малек Шебел, Éditions Droits des Animaux. 

[57] Дължа на Карис и Жерар Бюске за тези истории. Вж. Ikhwan al-Safa & Goodman, (L. E.) (trad.), The Case of the Animals versus Man Before the King of the Jinn: A Tenth-century Ecological Fable of the Pure Brethren of Basra, Twayne Publishers, 1978, стр. 5-6. Цитирано от Ричард Фолц в Studies in Contemporary Islam 3, 2001.

[58] Ganguli (K. M.), The Mahâbhârata of Krishna-Dwaipayana Vyasa (12 vols), Munshiram Manohar Lal Publishing House, 1970. 

[59] Lois de Manu, 5.33. Цитирано в Doniger (W.), The Hindus: An Alternative History, Penguin/Viking, 2009. 

[60] Пак там, стр. 48-50. 

[61] Откъси от Тирукурал, дидактична поема, съчинена преди около 2200 години в Тамил Наду в Южна Индия от индуския мъдрец Тирувалувар. Според Карис и Жерар Бюске и Уикипедия, статия "Tirukkural". 

[62] Caron (A.), No steak, Fayard, 2013. Kindle, 4524-4554. 

[63] Gandhi (M. K.), Autobiographie ou Mes expériences de vérité, Stock, 1982, стр. 230.

[64] Busquet (G.), À l’écoute de l’Inde : des mangroves du Bengale aux oasis du Karakoram, Transboréal, 2013, стр. 243-250.

[65] Откъс от Shabkar, Les larmes du bodhisattva : Enseignements bouddhistes sur la consommation de chair animale, Éditions Padmakara, 2005, стр. 68. 

[66] За по-подробно изложение по тази тема вж. въведението на Вулстан Флетчър в Shabkar, op. cit. 

[67] Shantideva, Bodhicaryâvatâra : La Marche vers l’Éveil, Padmakara, 2008, гл. VIII, стихове 95-96. 

[68] Dalaï-lama, Gyatso (T.), Comme un éclair déchire la nuit, Albin Michel, 1992.

[69] Хормонът на растежа у растенията, ауксинът, се съсредоточава в сенчестата страна на стъблото. Тази страна расте по-бързо от осветената и това кара стъблото да се изкриви, явление, което се засилва от тежестта на цвета. Обратно, както подчертава философът Ханс Джоунс, животните са не само способни да се придвижват, но и да възприемат сетивно от разстояние. Те могат също и да реагират по различни начини в привидно сходни ситуации. Вж. Jonas (H.), The Phenomenon of Life: Toward a Philosophical Biology, Northwestern University Press, 2000. Според Lestel (D.), Les origines animales de la culture, Flammarion, coll. « Champs essais », 2001, стр. 275.

[70] Цитирано в Shabkar, op. cit., стр. 68. 

[71] Пак там. 

[72] Сред духовните учители, познати като вегетирианци, фигурират много учители от традицията Кадампа.

[73] Flavius, Vita Apollonii, издадено от Olearius (G.), Lipsiae, 1709. Цитирано в Stuart (T.), The Bloodless Revolution: Radical Vegetarians and the Discovery of India, Harper Press, 2012. Kindle, 1133-1139. 

[74] Stuart (T.), op. cit., Kindle, 1176. 

[75] Busquet (G.), Vaches sacrées et chiens maudits.

[76] Tryon (T.), Philotheos Physiologus: A Dialogue Between an East-Indian Brackmanny or Heathen-Philosopher, and a French Gentleman, in The Way to Health, Long Life and Happiness, Andrew Sowle, Kindle, 1683. 

[77] Tryon (T.), The Knowledge of a Man’s Self: Or the Second Part of the Way to Long Life, T. Bennet, 1703, стр. 36. Цитирано в Stuart (T.), op. cit., Kindle, 1706-1707. 

[78] Marana, (G. P.), L’espion dans les cours des princes chrétiens, ou, Lettres & mémoires d’un envoyé secret de la porte dans les cours de l’Europe où l’on voit les découvertes qu’il a faites dans toutes les cours où il s’est trouvé, avec une dissertation curieuse de leurs forces, politique & religion ; appelé ordinairement L’espion turc, Coda, 2009. Цитирано в Stuart (T.), op. cit., Kindle, 2725. Този роман вдъхновява романа на Монтескьо "Персийски писма".

[79] Buffon, Histoire naturelle, IV, 1766, стр. 164-194. Цитирано в Stuart (T.), op. cit., Kindle, 4267. 

[80] Stuart (T.), op. cit., Kindle, 2311. 

[81] Voltaire, « Il faut prendre un parti », в Œuvres complètes, Garnier, 1877, t. 28, p. 534-35. 

[82] Schopenhauer (A.), Le Fondement de la morale, превел Burdeau (A.), Aubier Montaigne, 1978, стр. 153-154, стр. 158. 

[83] Shelley (P. B.), The Complete Works of Percy Bysshe Shelley, издадено от Roger Ingpen и Walter E. Peck, Gordian Press, 1965. Цитирано в Stuart (T.), op. cit., Kindle, 8342. 

[84] Според Élisabeth de Fontenay, в Cyrulnik (B.) et al., op. cit. Kindle, 1849. 

[85] Tudge (C.), So Shall We Reap: What’s Gone Wrong with the World’s Food and How to Fix it, Penguin UK, 2004.

[86] Darwin (C.), The Descent of Man and Selection in Relation to Sex, John Murray, 1871, стр. 193. Френско издание: Darwin (C.), La descendance de l’homme et la sélection sexuelle, Reinwald, Libraire-éditeur, 1891.

[87] Пак там.

[88] Пак там, стр. 101.

[89] За по-обстойно изложение на тези становища вж. Jeangène Vilmer (J.-B.), Éthique animale, PUF, 2008, стр. 35.

[90] Ryder (R.), "Speciesism Again: The Original Leaflet", Critical Society, 2, 2010, стр. 1-2.

[91] Singer (P.), Animal Liberation: The Definitive Classic of the Animal Movement, Harper Perennial Modern Classics, 2009. Първото издание датира от 1975 г.

[92] Лична комуникация.