Далеч от очите, далеч от сърцето

Ще ни е нужно несъмнено много време, енергия и ресурси, за да сложим край на различните форми на насилие, злоупотреби и дискриминации, които все още засягат нашите себеподобни. Но в днешни дни тези практики са все по-ясно отричани и считани за неприемливи.

Колкото до малтретирането на животни, то най-често остава игнорирано, толерирано и дори поощрявано. Защо игнорирано? Защото огромна част от това малтретиране се извършва далеч от погледите - в промишлени предприятия и кланици. И промишленото животновъдство извършва мълчалива, но плътна цензура, уверявайки се, че от местата му за мъчения няма да излязат никакви шокиращи кадри. Днес в богатите страни животните, които се виждат, не са тези, които се ядат. Проучване, проведено в САЩ, е разкрило, че в градска среда повечето петгодишни деца не знаят откъде произхожда месото, което ядат. На въпроса „Ядеш ли животни?“ повечето от тях са отговорили рязко с „Не!“, като че ли самата мисъл за това ги е шокирала.[1] Всъщност децата изпитват почти винаги естествена съпричастност към животните и изразяват обич към тези, до които имат досег.

Толстой и семейството му са били вегетарианци. Дъщеря му разказва, че една месоядна леля, поканена на обяд, била предупредила, че държала изрично да яде месо. Пристигайки на масата, намерила живо пиле, завързано за стола й, и нож до чинията й![2] Той показал, че повечето хора изпитват дълбоко отвращение към убийството на свой себеподобен.[3] Но и че убийството на животно е също смущаващ акт. За да избегне консуматорът погнусата, която би могъл да изпита, представяйки си живото животно, а после и всички страдания, които то изтърпява преди да достигне до чинията му, плътта на това животно, станала на месо, му се представя като безобиден изработен продукт, така че емоционално консуматорът да не направи връзката между храната и този, който е загубил живота си за нея. Именно това е отбелязал Пол Клодел през 1947 г.:

"В детството ми улиците бяха пълни с коне и птици. Те изчезнаха. Обитателят на големите градове вече вижда животните само като мъртва плът, която месарят му продава. […] Сега една крава е жива лаборатория. […] Блуждаещата и авантюристична кокошка е затворена и угоявана чрез научни методи. Снасянето й е станало математически изчислено. […] Вече има само полезни машини, живи складове със суровини..."[4]

Много деца привикват да консумират месо едва след настояването на техните родители. Към това се прибавят решителните усилия на индустрията, за да заблуди обществеността относно същината на съвременните ферми, поставяйки по този начин плътна завеса между хората и реалността. В книжките с картинки и анимациите за селскостопански животни виждаме как те лудуват радостно и живеят приятно с малките си сред широки пространства, където животът изглежда лек.

Матю Рикар

Из "Пледоария за животните" (2014), втора глава.

Цялата първа глава на книгата е представена на части в блога. 

Бележки: 

[1] Проучване на Алина Павлакос сред семейства от средната класа, в Crain (W.), "Animal Suffering: Learning Not to Care and Not to Know", Encounter, Summer 2009, vol. 22, issue 2, p. 2.

[2] Според Елизабет дьо Фонтне, в Cyrulnik (B.) et al., Les animaux aussi ont des droits, op. cit. Kindle, 2009. 

[3] Ricard (M.), Plaidoyer pour l’altruisme, op. cit., chap. 29. 

[4] Le Bestiaire spirituel от Пол Клодел, Lausanne, Mermod, 1949, p. 16-131 и Figures et paraboles, Gallimard. Цитирано от Jeangène Vilmer (J.-B.), (dir.), op. cit., p. 275.