Противоречието на съвестния всеяден
Какво се крие зад „щастливото месо“? В една богато документирана книга* историкът и специалист в областта на земеделието Джеймс МакУилямс рисува мрачен портрет на дребните био животновъдства.
*James MacWilliams - "The Modern Savage : Our Unthinking Decision to Eat Animals" - Джеймс МакУилямс - "Модерният дивак: нашето необмислено решение да ядем животни"
Промишленото животновъдство е шокиращо. Трябва да кажем, че условията на живот на животните там са ужасни, санитарните проблеми – много, а последиците върху околната среда – лоши. Поради тези причини мнозина осъждат този тип животновъдство. Обаче те с това не стават вегани. Повечето вярват, че решението е в дребното животновъдство, такова, каквото е било практикувано някога и се практикува днес по селата. Това „селско“ животновъдство наистина би уважавало животните, би доставяло продукти с по-добро качество и не би влошило проблемите на планетата. Тази алтернатива намира доста благосклонен отзвук сред гастрономите и много еколози (поддръжниците на тази алтернатива се наричат също и уелферисти, от англ. "welfare" - "благосъстояние" - Б. пр.). И едните, и другите хвалят достойнствата на тези дребни фермери, от които се очаква, че отглеждат животните си в добри условия и че добиват от тях качествени продукти. Затова от тях би трябвало човек да си набавя месото, яйцата и млякото. Накратко, развитието на дребното животновъдство би позволило да се поправят сериозните проблеми на промишленото животновъдство.
Но за историка Джеймс МакУилямс това решение не отива към целта. Както обяснява в тази книга, идеята за „щастливо месо“ е не само абсурдна, но парадоксално служи да удължи това, срещу което уж се противопоставя, а именно промишленото животновъдство. Всъщност кой е главният проблем на промишленото животновъдство? Без риск да сгрешим, можем да отговорим, че това е начинът му да третира животните като предмети. Безмилостно експлоатирани за едничката финансова печалба, която получават животновъдите (а и търговците), клетите животни познават само един мизерен живот преди да бъдат съвсем млади убити в отвратителни условия. Именно за да избегнат тази кошмарна представа, някои защитават дребното животновъдство. Но в момента, в който признаят правото на животните да бъдат добре третирани, предложението им за алтернатива потвърждава, че един животновъд, понеже го прави в малка ферма, може да си позволи да експлоатира животни и да ги убива единствено за собствена печалба. Иначе казано, защитниците на дребното животновъдство потъпкват самата идея за уважение към животните, която претендират, че защитават. Именно това МакУилямс нарича противоречието на съвестните всеядни.
Убиването на животно, което не иска да умре, се прави трудно с лекота. Затова, че го правите в задния двор на ферма, животното няма да си протегне послушно врата и да умре без страдания.
Разбира се дребното животновъдство не поставя животните в същите ужасни условия като при промишленото животновъдство. Те имат повече пространство, в което да живеят, и гледачите им се грижат по-добре за тях. Но разликата е само в степента. Печалбата е винаги това, което движи животновъдите. Затова и ще има винаги такива, които да се стремят да увеличат приходите си за сметка на условията на живот на животните. Те ще бъдат изкушени да го направят (докато идеологията на животновъдството не бива поставяна под въпрос), защото винаги има повече търсене на по-евтини продукти. Затова дребното животновъдство е осъдено да съществува редом с едно по-силно, стремящо се към печалба животновъдство, което е промишленото. При тези условия купуването от време на време на продукти, произхождащи от животни, отглеждани в семейни ферми, служи просто за успокояване на съвестта. Най-сериозното е, както изразява съжаление МакУилямс, че тези, които вярват, че вършат нещо добро, продължават да нормализират тази жестокост, която представлява убиването на безобидни животни просто за задоволяването на дребни вкусови удоволствия.
Тази ситуация е дотолкова по-абсурдна, че защитниците на дребното животновъдство сами признават, макар и смутено, че е жестоко да се убие животно просто за вкусово удоволствие. Например, за да се противопоставят на промишленото животновъдство, където животните са само поредните номера, често казват, че е желателно човек да познава произхода на месото преди то да бъде изядено; че трябва също така да посети животновъда, да се срещне с животното. Това би било начин да се направи по-хуманен процесът на животновъдство и клане. Някои отиват дотам, заявявайки, че трябва, когато е възможно, човек сам да убие животното. И тук това би било начин той да уважи животното, което яде. Всички тези предложения изглеждат красиво върху белия лист. Но каква им е цената, пренесени в реалността? МакУилямс е прочел „литературата“, в която тези преживявания са описани. В една хаплива глава в книгата му той показва как тези начинаещи убийци затъват в противоречията си. Дълбоко в себе си те чувстват, че извършват акт на жестокост. Обезпокоени са от мисълта да убият беззащитно животно, което копнее единствено да живее. След убиването на бедното животно са донякъде отвратени от това, което са сторили. Тогава си търсят извинения. Искат да повярват в необходимостта на това отнемане на живот. Но думите им са празни. Това е тъжно. Едно животно никога не умира послушно. То се съпротивлява, дърпа се, бори се. Резултатът е кръв навсякъде и агония, която бива увековечавана.
Във всеки случай не става и дума всеки да започне да коли животните, които се приготвя да яде. В действителност, настоящото законодателство не разрешава животните, предназначени за търговската мрежа, да бъдат убивани извън регламентираните кланици. И по-конкретно, това значи, че „съчувственият“ животновъд, който претендира, че животните водят щастлив живот във фермата му, ще ги отведе, когато са още млади, в същите тези кланици, където отиват и животните от промишления сектор. Така че умъртвяването им ще се осъществи в условия също толкова отвратителни, както при вторите. Като цяло защитникът на дребното животновъдство се въздържа да спомене за тази съдба на животните. Понякога поради поява на известна съвест му се случва да признае този проблем и да заяви, че е необходимо преустройство на кланиците. В неговите очи най-доброто решение би било да се развият малките мобилни кланици, които ще се придвижват из селата, за да убиват на място животните. Това решение би имало предимството да спестява на животните транспортирането, често ужасно, към кланиците. И накрая, би позволило една по-лека смърт. Поне на теория, защото на практика, както сочи МакУилямс, отвратителното винаги присъства. Анализирайки ситуацията чрез изследване на конкретни случаи, той обяснява до каква степен тези кланета във фермите най-често представляват зверска касапница. Винаги поради същата причина: убиването на животно, което не иска да умре, се прави трудно с лекота. Затова, че го правите в задния двор на ферма, животното няма да си протегне послушно врата и да умре без страдания. Клането на животно е винаги мръсна работа. И тук защитниците на дребното животновъдство се въздържат от припомняне, както се въздържат да споменат щетите, които тази практика би причинила в съседните райони, ако стане масова. При текущия ритъм на потребление си представете купищата трупове, остатъците от вътрешности и тоновете кръв, които биха се изляли в околностите на фермите. В тях вече не би останало нищо идилично.
Когато излезем от рекламните образи, откриваме всички детайли на мизерния живот на селскостопанските животни.
Остава главното оправдание на защитниците на дребното животновъдство: дори и системата да не е съвършена – признават по-честните – поне животните са живели добре и месото, млякото и яйцата са с по-добро качество. Обаче и тук МакУилямс прави формално опровержение на това твърдение. Разбира се, той не отрича, че глобално погледнато животните, отглеждани в дребно стопанство, се намират в по-добри условия от тези на промишленото животновъдство. Но по-доброто не значи добро. Когато излезем от рекламните образи, откриваме всички детайли на мизерния живот на селскостопанските животни. Първо това са животни изкуствено селектирани, за да произвеждат максимално количество мляко, яйца и месо. Физическите им изменения, създадени в процеса на селекция, ги водят до страдания. Затова едно тяло, оптимизирано, за да произвежда месо, яйца или мляко, не е тяло, оптимизирано, за да се придвижва леко или да бъде в добро здраве. Освен това, за да могат да бъдат експлоатирани ефикасно, селскостопанските животни са и често осакатявани от животновъдите. За да продават мляко, последните трябва да отнемат телетата от майките им, което винаги е акт на жестокост. След това, макар и животните да живеят в по-добри условия от тези в промишлените фабрики, те не се намират в условия благоприятни за тяхното естествено развитие. Например, ако задният двор е за предпочитане пред клетката, той не е благоприятно място за благосъстоянието на една кокошка, която би се придвижвала по-добре в по-гориста среда. Накрая, при тези изкуствени условия животните отново развиват болести, както и в затворената, но контролирана среда на промишленото животновъдство. В крайна сметка не са винаги по-здрави. Така че дребното животновъдство остава система на експлоатация на животни, която не гарантира с нищо тяхното благосъстояние и едно по-добро качество на продуктите, които се извличат от тях. Без да смятаме и факта, че този тип животновъдство не може да се генерализира предвид количествата животински продукти, консумирани в днешни дни. Защо тогава да продължаваме да го защитаваме, когато знаем, че съществува един съвсем лесен начин да сложим край на днешната жестокост към селскостопанските животни? Достатъчно е да спрем да ядем тях и това, което произхожда от тях.
Когато стигнем до края на тази книга, си казваме, че основната цел на веганите не трябва да бъде промишленото животновъдство. Всъщност тази система на животновъдство вече няма чак толкова заявена подкрепа. Не я защитава никой освен тези, които имат финансови интереси от нея. Позицията, която приоритетно трябва да бъде преборена, е тази, която промотира дребното животновъдство, защото, ползвайки се все още от висока почтеност в обществото, то служи за оправдание на цялата система на експлоатация на животните. Именно тази позиция нормализира идеята, че можем да убием животно просто заради удоволствието да го ядем. Обаче за да има обществото шанс да стане веганско, то трябва общественото мнение да разбере, че не трябва да се убива поради някаква прищявка. Ето защо веганството би се наложило едва когато насърчаването на „щастливо месо“ се покаже като такова, каквото е: лицемерие.
Тома Льопелтие
Коментари
Публикуване на коментар