Животът на едно куче има ли същата стойност като живота на един човек?
Колко пъти чуваме, че животът на едно животно е с по-малка стойност от човешкия живот? Но какво значи това твърдение? Според философа Марк Бернстайн – нищо.
Едно куче има ли същото морално значение, колкото един човек? В повечето дебати около веганството този въпрос не е фундаментален. Всякаква логика сочи, че е достатъчно да се забележи, че животните имат морално значение, за да се покаже, че човешките дейности, основаващи се на експлоатацията на животни, са нелегитимни. Например, дори и да се смята, че интересите на едно човешко същество минават преди тези на едно животно, то не е легитимно да се убие животното просто за да се достави удоволствие от яденето му. Предвид това хората, които експлоатират животните, често се опитват да се оправдават, като изтъкват, че животните имат по-малка морална стойност от тази на хората. Откъдето се и появява интересът да се реши този въпрос, както се е наел да го стори американският философ Марк Бернстайн в книгата си „Моралното равенство на хората и животните“ (The Moral Equality of Humans and Animals, 2015).
Зад тезата за моралното превъзходство на човешките същества, Бернстайн разкрива две различни идеи. Първо, тази идея, според която интересите на човешките същества заслужават повече зачитане от интересите на животните. Ако трябва да избираме между това да се погрижим за куче или човек, като се има предвид, че са засегнати от същите вреди, би трябвало да се привилегироват интересите на втория да не страда. Според втората идея животът на човешките същества има повече стойност от този на животните. Ако не бъде възможно да се спасят наведнъж животът на едно куче и този на един човек от удавяне, трябва да се спаси вторият. Целият въпрос е в това да се разбере дали тези две идеи могат да се оправдаят.
Да започнем с първата. Защо трябва да се отдава повече значение на човешките интереси? За да бъдем безпристрастни, Бернстайн ни приканва да си представим, че едно извънземно идва на Земята и открива човек и куче, страдащи от една и съща болест. За нещастие този посетител има у себе си само една доза от лекарството, което може да ги излекува. Защо да го дава на човека вместо на кучето? Защитниците на човешкото превъзходство ще кажат, че защото първият притежава черти като рационалност, от които вторият е лишен. Тъй като изключителността на тази черта е повече от спорна, Бернстайн критикува този подход, като споменава класическото възражение на маргиналните случаи. Като се има предвид, че има животни, които проявяват повече рационалност от бебетата и някои умствено или психично увредени хора, защитниците на човешкото превъзходство трябва да приемат, че интересите на първите (животните) заслужават повече зачитане от тези на вторите (бебетата и увредените хора), което би противоречало на тяхната теза. Във всеки случай, дори и да се приеме хипотезата за липса на рационалност у животните, възможно е според Бернстайн да се приведе друго възражение на този подход, което може да се обобщи по следния начин: Ако рационалността е това, което оправдава едно по-голямо зачитане на интересите на хората, какво да се направи по отношение на двама човека, които нямат същото ниво на рационалност? Трябва ли да се погрижим за по-рационалния преди този, който е по-малко рационален, който дори е и съвсем малко рационален? Да се погрижим ли за Алберт Айнщайн вместо за някакво си малко дете, например? Тъй като тази опция не е приемлива, трябва да се заключи, че именно рационалността сама по себе си, а не нивото на рационалност, е това, което трябва да се вземе под внимание. Но в този случай да се привилегирова човек, непритежаващ повече рационалност от едно възрастно куче, би изглеждало произволно, както е и във всеки случай изборът на тази черта. А защо не се привилегирова окосмеността, устойчивостта на студ или предразположението към вярност? Накратко, според Бернстайн изглежда съмнително, че едно извънземно ще привилегирова автоматично човека спрямо кучето.
Може ли де се измъкнем, като приемем по-пристрастен подход? Би ли могъл нашият статут на хора да служи за това да се легитимира привилегията, дадена на интересите на членовете на собствения ни вид? Може би дори тази склонност към фаворизиране на собствения ни вид се обяснява чрез теорията на Дарвин за еволюцията. Проблемът е, че „естествената“ основа на едно поведение не може да го оправдае морално. Както отбелязва Бернстайн, ако мъжете имаха тенденцията, по еволюционни причини, да се държат насилствено спрямо жените, това „естествено“ предразположение не би правило с нищо тяхното поведение легитимно. За да останем в този пристрастен подход, бихме могли също да твърдим, че по същия начин, както сме по-верни към членовете на собственото ни семейство, отколкото към членовете на друго семейство, би било нормално да привилегироваме членовете на собствения си вид. Обаче верността рядко се простира отвъд стеснения кръг на своите съграждани, в който понякога фигурират и животни. Например много хора биха били по-верни към своето куче, отколкото към един непознат. Ето кое сочи, че дори и принадлежността към човешкия вид не позволява да се оправдае, че трябва повече да зачитаме интересите на човешките същества. Този първи резултат позволява на Бернстайн да достигне до втората идея зад тезата за моралното превъзходство на хората.
Най-често изтъкваното оправдание за идеята, че животът на животните има по-малка стойност от тази на хората, е, че първите имали по-малко какво да губят, като умрат. Имащи по-ограничено чувство за бъдещето, по-малко и по-краткосрочни проекти и живеещи повече в настоящето, отколкото хората, животните не били толкова засегнати при преждевременна смърт. И поради това би било по-маловажно да бъдат убивани. И тук според Бернстайн това оправдание не е валидно. Първо, ако беше релевантно (уместно), то би предполагало и че е толкова по-маловажно да убием човек, колкото той има по-малко проекти. Няма нужда да се казва, че всяка идея за справедливост и равенство сериозно би пропаднала. Също така и тук го има проблемът на маргиналните случаи. Някои увредени умствено или психично хора и невръстните деца (до 2-3-годишни) не си правят проекти за далечното бъдеще; понякога не повече от някои животни. Техният живот би ли имал поради това по-малка стойност от този на последните (някои животни)? Съществува и фактът, че тази способност да се правят проекти в бъдещето има за следствие разочарованието от неосъществените проекти, мечти и желания. Как тогава може да се счита, че да се сложи край на един човешки живот, пълен с фрустрации, може да бъде по-сериозно от прекъсването на живота на животно, процъфтяващ ден за ден? Няма ли да се причини повече щета, като бъде лишен вторият (животното) от бъдеще, пълно със задоволения, отколкото да се скъси дългата поредица от разочарования на първия (човек)? И накрая, нищо не сочи, че един живот, който се гради върху проекти, има повече стойност от живот, в който се влага енергия и внимание за настоящия момент: не само че провалът на проектите може да вреди на качеството на живот, но и при прекалено планиране в бъдещето, този живот може да загуби интензитет.
Във всеки случай, Бернстайн намира проблематично търсенето да се определя стойността на един живот според способността да се правят планове в далечното бъдеще. Първо, не би могло да бъде въпрос да се вземе предвид самата способност. Иначе животът на човек, който си прави много планове, и животът на човек, който, макар и да има тази способност, предпочита да живее ден за ден, биха и двата имали същата стойност. В този контекст това заключение би било абсурдно, тъй като броят и богатството на плановете биха били това, което би трябвало да служи за определяне на тяхната стойност. Следователно трябва използването на тази способност да бъде вземана предвид, а не самата способност. Оттук би трябвало да се счита, че един живот би имал повече стойност от друг, ако съдържаше повече проекти или осъществени очаквания. Иначе казано, именно удовлетворението, което се изпитва при осъществяването на проектите или очакванията, е това, което би придало стойност на един живот. Обаче нищо не сочи, че едно животно, което няма тази способност, не би имало толкова удовлетворение, ако не и повече. Така че как така притежанието на тази способност би послужила за определяне стойността на един живот?
Накрая, Бернстайн намира донякъде комично, че за да се защитава превъзходството на стойността на човешкия живот, трябва да се оценява това, което се губи със смъртта. Не би ли трябвало по-скоро да се оценява самият живот, докато индивидът е все още жив? В този случай, какво би сочело, че в даден момент, животът на едно човешко същество би имал повече стойност от този на едно куче? Като цяло опитите да се оправдае това превъзходство водят до това да се каже, че хората имат достъп до „висши“ удовлетворения, свързани с интелектуални удоволствия (слушане на музика, четене на поезия, решаване на математически задачи и т. н.), докато животните са ограничени до „нисши“ удовлетворения, свързани с телесни дейности (ядене, секс, движение и т. н.). Но защо да се придава повече стойност на богатството на сетивния живот на едно куче, отколкото на интелектуалния живот на едно човешко същество? Не е ли произволно да се определя, че удовлетворенията, свързани с човешките дейности, свидетелстват за по-голямо морално значение, отколкото тези, свързани с „животински“ дейности, които впрочем хората преследват с голям стремеж? Като обобщение, не е ли единствено принадлежността ни към човечеството това, което ни подтиква по изопачен начин да мислим, че си струва повече да се живее в човешка форма, отколкото в животинска?
Ето накратко изложена поредицата размишления, които водят Бернстайн до това да отхвърли тезата, според която животът на едно животно има по-малка стойност от тази на един човек.
Тома Льопелтие, историк и философ на науките, автор на „Вегетарианската революция“ (La révolution végétarienne, 2013)
Коментари
Публикуване на коментар