За вегетарианството (I) - Е. О. Димшиц 1911 г.

„Във всяко убийство е скрита тайна мъст: кръвта на изядените животни ще разбуди алчност, страст, гняв, ненавист. Ще узнае проклетият род пагубната власт на чуждата гореща кръв и „кръвожадните“ ще въстанат брат на брата!“

Поуп

I.

В нашия живот съществуват много дивашки, жестоки и уродливи явления, диващината, жестокостта и уродливостта на които не можем да забележим благодарение на нашите възгледи и разбирания, на привичките ни и особено на личното ни участие в тях.

Такива явления има и в обществения ни живот, и в личния. Ние сме пораснали и растем сред тези явления и ги срещаме на всяка крачка; ние дотолкова сме свикнали с тях, че е много трудно да видим доколко те са противочовешки.

А между това тези явления не могат да не поразяват със своята диващина всеки незатъпен човек, който е свободен от предразсъдъците на обикновения хорски живот. Тези явления обръщат вниманието и на всеки мислещ човек, щом веднъж разбере тяхното значение.

Стига само човек да се спре за малко и сериозно да се замисли над тези явления, стига само да разбере тяхната същност, за да не може вече да ги пренебрегва, да ги замълчава и да не се учудва как е могъл по-рано да не забелязва тяхното ужасно значение и как могат другите хора да не ги забелязват и да бъдат равнодушни към тях.

Едно от тези ужасни явления, на които сме привикнали и не обръщаме внимание, е яденето на месо.

II.

Яденето на месо е дотолкова дивашко и отвратително, дотолкова ужасно и противочовешко, че ние го вършим само защото сме привикнали и се отнасяме равнодушно към него.

– Трябва да заколим кокошка. – Ще отида да купя месо. – Трябва да опека това месо. – Хубаво говеждо месо. – Колко вкусна риба и т. н.

Ние дотолкова сме привикнали да слушаме тези думи, толкова често и просто ги изговаряме и не се замисляме върху тяхното истинско значение; ние така сме привикнали от детство още да виждаме вкъщи месо и кръв, да се слагат на трапезата печени кокошки, гъски, риба и др., че наистина мъчно можем да видим колко ужасно и дивашко е месоядството.

Но стига човек да се позамисли сериозно само един път върху тази практика, да вникне искрено в нейното значение и той ще почувства отвращение към месоядството.

Всъщност какво е това? Вземат животни: крави, волове, телета, свине, гъски, кокошки и ги убиват всеки ден по хиляди и милиони и ги изяждат... За това нещо има наредени кланици с доктори и касапи; има специални магазини, където се продават труповете на убитите животни. Хората купуват тези трупове, варят ги, пекат ги и ги ядат, като дават и на децата.

Може ли да има нещо по-дивашко, по-отвратително от това? И пак на повечето от хората не може и на ум да дойде, че тука има нещо дивашко и гнусно. Не може да им дойде на ум и на диваците, които ядат хора, че те вършат нещо много мръсно и гадно, като ядат телата на хората, както не може да дойде на ум и на робовладелеца, че робството е отвратително.

Една жена, Люси Малори, разказва: Един пътешественик посетил в Африка едни канибали, тъкмо когато яли човешко месо. Те му обяснили, че повече обичат човешкото месо, отколкото животинското, защото животните са мръсни, а негрите се мият по три пъти на ден.

„Това е ужасно“ – извикал пътешественикът, като гледал как ядат човешкото месо.

„Не, това е много вкусно със сол“ – казал главатарят им.

„Това е ужасно“ – казват вегетарианците, като гледат как цивилизованите хора ядат месото на животните.

„Не, това е много вкусно със сол“ – отговарят цивилизованите хора.

Е, има ли някаква разлика между тях и диваците?...

Цивилизованите, образованите и хуманни хора не виждат нищо лошо в месоядството, не се срамуват да купуват месо и говорят за печени прасета, за вкусно готвено говеждо, не се стесняват да ядат труповете на убити животни, както и канибалите не виждат нищо лошо в яденето на хора, не се срамуват да говорят за човешко месо и не се стесняват да ядат човешки тела.

Наистина, къде е разликата?... Канибалите са привикнали към човешкото месо, ние към месото на животните. Канибалите предпочитат човешкото месо пред животинското, защото било по-вкусно и по-чисто, ние така също предпочитаме кравешкото, агнешкото, пилешкото месо пред кучешкото, котешкото, мишковото. Тогава къде е разликата?

Разликата е само в това, че канибалите са просто канибали, нямат дружества да покровителстват животните, не говорят за жалост и милосърдие, за любов и пр., а ние говорим за всичко това. Ние говорим и за жалост към животните, и за любов, и говорим за това на трапезата, когато пред нас е сложено сготвено убито животно. Само в това е разликата; още и в това, че канибалите сами убиват жертвите си, а ние не правим това. Ние даже не виждаме как убиват животните и съграждаме вън от града специални здания – кланици и наемаме специални хора – касапи, които да се занимават само с убиване на любимите наши животни. Да, само с това се различаваме. И както ние се отнасяме сега към канибалите, така ще се отнасят някога и към нас; и както ние говорим сега за зверщината на канибалите, така ще говорят и за нас, за нас диваците, които се наричаме цивилизовани, които вземаме животните, отхранени от нас, убиваме ги, насичаме ги, сготвяме ги и ги изяждаме преспокойно.

„Както сега – казва д-р Цимерман – се счита гнусно и позорно да се изоставят деца, да се устройва гладиаторски бой, да се мъчат пленници и да се вършат разни други зверства, които по-рано за никого не са били осъдителни, несправедливи, така ще дойде време, когато ще се счита безнравствено и позорно да се убиват животните и да се ядат.“

III.

Всяка жива идея, всяка жива истина преживява, както казва Толстой, в своето развитие, от възникването до всеобщото възприемане, три фази: фаза на недоумение, присмех и равнодушие, фаза на борба и гонитба и най-накрая фаза на всеобщо признаване.

Идеята се заражда в ума и сърцата на най-чувствителните, най-мислещите и най-напредналите хора; народът отначало е равнодушен към идеята, тя не се отразява в живота му и той живее по старому, като само се подсмива и я подиграва.

Но идеята не се спира. Тя все повече и повече се разпространява, като започва малко по малко да влиза в живота, да се проявява незабелязано. Тогава започват да нападат поддръжниците й; поддръжниците на старото виждат, че с подигравки нищо не става и вземат други мерки, по-действителни според тях, а именно – започват да гонят и преследват защитниците на идеята.

Но гоненията не могат да заглушат живата идея, даже наопаки: „идеите бързо зреят – казва Мацини, – ако се хранят с кръвта на мъчениците.“

Идеята все повече и повече се разпространява и влиза в съзнанието на хората. Рядко се намират хора да спорят с нея и все повече и повече се съгласяват с нея и се чудят как по-рано не са се съгласявали.

Така бива с всяка жива идея и правда.

Да вземем за пример робството.

Дълго време съществувало робството. Хората дотолкова свикнали с робството, че не забелязвали неговата жестокост и диващина. Даже образованите и хуманни хора не виждали нищо лошо, ужасно и позорно в робството. Това показва доколко навикът може да заслепи хората и да господства над тях.

Хората се раждали, когато робството вече съществувало. Израствали, живеели и умирали като свидетели на робството и не е чудно, че те не забелязвали лошото и ужаса му.

Но това, което не забелязвали образованите, и умните, и народът, го забелязвали онези, които имали чувствително сърце: те почувствали от цялата си душа ужаса и жестокостта на робството. Но като били малцина, гласът им звучал страхливо и към тях се отнасяли с недоумение и присмех. Хората си казвали: „Те казват, че не трябва да има роби, че трябва да се освободят!“ и не си давали труда да помислят върху това. Дотолкова те били уверени, че робството е правилно нещо, че им се струвало, че е глупаво и нелепо да се мисли за освобождаване на робите.

Но идеята, възникнала в душите на най-добрите хора, растяла и укрепвала: защитниците й ставали по-силни и смели, тя си пробивала път в сърцата на по-чувствителните хора, последователите й се умножили. Тогава другите, на които било по-изгодно робството, които не го считали за лошо, захванали да гонят последователите на тази идея.

Поддръжниците на робството казвали със злоба: „Те искат да унищожат благоустройството ни!“, „Те искат да унищожат културата!“, „Какво ще стане с науката и изкуството!, „Кой ще работи!“, „Робите за това са създадени!“ и много други. И въпросът за робството се подел. Мнозинството се опитвало да задържи идеята, но напразно. Истината, изказана веднъж ясно, растяла, влизала в съзнанието на повечето и повечето хора и след дълга борба, след много жертви, дотолкова изпълнила ума и сърцето на хората, че в днешно време е почти невъзможно да се намери сред нас човек, който сериозно да защитава робството. Всички казват в един глас: „На кого не е известно, кой може да се съмнява в това, че робството е най-позорното и отвратително явление в човечеството“, и както по-рано не се съмнявали в неговата законност, така сега не се съмняват в неговите незаконност, безобразие и гадност. Така тази идея завършила развитието си, станала наша плът и кръв и съставлявала сега частица от нашето „аз“; тя е неотделима от нас.

Това, което се е случило с идеята за човешкото робство, се е случвало и се случва и с други живи идеи и въпроси на живота.

Всяка нова и жизнена идея минава неизбежно тези фази на развитието си: първо, равнодушие и насмешка, после гонитба и борба и най-накрая, всеобщо признание. Всяка развиваща се идея трябва отначало да победи инертността на обществото, после да разруши суеверията и заблужденията, които пречат за разпространението й, да издържи всички нападки и гонения и тогава, като разчисти пътя за влизането си в съзнанието и сърцето на хората, тя се възприема от всички.

Идеята за вегетарианството също трябва да премине тези фази. И сега у нас тя преминава още първата фаза на своето развитие. Мнозина не са чували и не знаят още какво нещо е вегетарианството и се надсмиват, като чуят за него. Така се отнася мнозинството от хората към вегетарианството. И именно това леко и насмешливо отношение, което скрива същността на въпроса, трябва да се унищожи.

Трябва да се унищожи инертността и хладината на хората към вегетарианството и да се заразят с мисълта за него. Трябва да се изтъква, че месоядството не е безразлично явление, което може да се отмине равнодушно, че вегетарианството не е смешен и глупав въпрос, не е въпрос само за яденето: едно ли или друго се яде, а е много важен и сериозен въпрос. Трябва толкова ясно и определено да се разчепква въпросът, че като се говори за вегетарианството, да не може човек да се пошегува с него и да седне да яде спокойно месо (говеждо, риба и др.) и да казва: това е твърде вкусно със сол. Трябва вегетарианството да стане вече не само частен въпрос на малцина, а въпрос обществен, въпрос общонароден.

За вегетарианството се е говорило и писало много и e разглеждано от всички страни. Но докато съществува месоядството, докато повечето хора не знаят даже за вегетарианството, докато още може да се гледа леко и насмешливо на него, трябва да се пише за него, както е трябвало да се пише и говори някога и за робството, както трябва сега да се пише още за много и много други ужаси в нашия живот – трябва да се говори и пише дотогава, докато хората осъзнаят ясно ужасите, докато изчезнат заблужденията, насмешките и грешките, които скриват истината и пречат на разпространението й, докато не се прекратят тези ужасни явления.

Следва продължение...

Е. О. Димшиц

"За вегетарианството" 

(София, изд. "Възраждане", III издание, 1924 г.)

Прев. Григор Арнаудов

Оригинален текст онлайн