Заповедта „не убивай“ у будизма


По-лесно планината, разделена на две, ще се съедини, отколкото този, който убива, да бъде приет в нашето общество.“ - Устав на верните на Буда.

Буда силно подчертава заповедта „не убивай“, като я смята валидна не само за хората, но и за всички живи същества. Ако искаш да бъдеш съвършен, то ти трябва да уважаваш живота във всичките му прояви, от най-дребната до най-крупната, от мушицата до човека. Във всичко живее и се проявява един и същ живот, във всеки живот, колкото и нищожен да е той, трепти същия дух, и ти в своя стремеж към съвършенство трябва да щадиш и почиташ този живот, частица от който живее и в тебе и който живот е ценен само по себе си. „Всеки живот е родствен на човека. Живота на човека не е нещо отделно от единния живот, той е част от него и ако човек иска да стане съвършен, той трябва да се научи да съчувства на всичко и да разбира цялата велика вселена, която го обкръжава.“ (Филдинг, „Душа одного народа“ стр. 50).

И валидността на заповедта „не убивай нищо живо“ се спазва от будистите не само в този й отрицателен смисъл. Будистът не само не убива, не само не участва в никакво убийство на животни, но и се отнася крайно грижовно и обично към тях.

Навсякъде из пазарите на Бирма поразява явлението, че продавачи на месо никога не са будисти, а винаги пришълци отвън, главно европейци. Никой будист не си позволява нито да убива, нито да продава убито животно. Той никога не поставя в уста месна храна. Въпреки силния натиск на безочливите чужденци – англичаните, нищо не е в състояние да принуди будиста да яде месо. Филдинг дава твърде интересни данни за една бирманка, оженена за англичанин. Когато трябвало да заповяда да заколят кокошка за мъжа й, тя силно се вълнувала, бягала далеч от мястото, където се извършвало убийството, затваряла си очите и лицето й изразявало такава скръб и ужас, като че ли очаквала някакъв страшен удар. И тя никога не могла да придобие тъпото европейско равнодушие към убийството. В селата било съвсем невъзможно да се намери месо, въпреки издадения от английското правителство закон, който задължава населението да снабдява английските чиновници с месна храна. Ако някой се съблазни и продаде някоя птица, то явяват се други, които заплащат двойно и тройно, откупват обратно птиците и ги пускат на свобода. Когато будистът иска да благодари за някоя сполука или за постигнало го щастие, той купува от европейските пазари няколко птици и ги пуска на свобода. Така той благодари за изпратеното му щастие.

Всеки, който изповядва учението на Буда, не може да отнеме живота на лов, нито за отмъщение, нито за храна.“ И за будиста няма нищо чудно в това. Нима е възможно за него да убива? Толстой на едно място разказва твърде любопитната случка как един лутеранин му обяснявал християнството си. „Моето християнство не е пост и лишения, а с бюфтек“, казвал той. „Християнството е въобще добродетел с бюфтек.“ И ние, европейците, сме толкова привикнали във всекидневния си живот с този абсурд, че не можем да си представим нравствеността иначе освен с бюфтеци. Колкото и да е абсурдно, колкото и да е смешно, колкото и да е чудовищно дори това, все пак не е ли то действителността на нашия живот. А будистът разбира много добре, че нравственост и бюфтек са неща несъвместими, че любовта и убийството на каквото и да е взаимно се изключват, и в съзнателното си отношение към околния свят той не достига до нравствения абсурд да ги съединява. Ако будиста види скорпион или вредно животно някъде на полето, не ще го убие, а ще го заобиколи и ще каже: „Бедното животно! Защо да му вредя?“ Каква велика любов звучи в тези прости думи!

Ловът, било за забава, било за храна, се смята за позорно занятие, а ловците за най-презрени, грешни хора, които ще трябва чрез много страдания да измият жестокостта, несъстраданието, безчувствието към чуждите страдания, качества, които те са придобили чрез лова, да измият следите от своята карма, състояща се от безкрайна верига страдания и жестокости. „Нима няма храна на пазара, та вие трябва да отнемате живота на животните?“ – казва будистът.

Будистът не убива и насекомите, неподдавайки се на тази безсмислена жестокост, която не ни позволява да виждаме в тях живи същества. Той ес стреми да избягва по всякакъв начин убиването им. Будистът не убива дори змиите, макар че те да са твърде много и опасни в земите, в които живее той.

Мнозина европейски учени, гледайки с пренебрежение на всяка религия по общия за образованите хора предразсъдък, не си дали труд да проучат добре будизма, заявяват, не основавайки се на никакви данни, че това уважение към живота на животните се дължи уж на някаква си вяра в преселението на душите на умрелите животни. „Будистите не убиват животните – казват те, – защото се страхуват да не извършат с това отцеубийство.“ „Когато им разказвай това – пише Филдинг, – те се смееха. Те за първи път чуваха подобно нещо.“ За да не унищожава живота, за будиста не е нужна вярата в преселението на душите. За него е не само просто невъзможно да убива, но любовта му към животните е само една страна от любовта му към всичко. Будистът се отнася към животните като към по-малки братя и смята за свой дълг да се грижи за тях.

Филдинг разказва следния интересен и същевременно едва ли не невероятен случай. В един отдалечен от центъра градец бил изпратен гарнизон и станало нужда да се уреди поща между него и главния център. За тази цел наели един чужденец, като му заплатили известно възнаграждение. Той освен пощата щял да пренася и пътници, а такива имало много, главно измежду самите бирманци. Но в края на годината той поискал да му се удвои възнаграждението, защото през това време бил изгубил голяма сума. Оказало се, че нито един бирманец не пътувал с колата му, а предпочитали да пътуват с волски коли, двойно и тройно по-скъпо, по-бавно и по-трудно и то защото пощальонът се отнасял твърде жестоко с конете си. „Нито един бирманец не искал да се качи в кола, теглена от коне, с които се отнасяли тъй жестоко, които били полугладни, измъчени и които винаги биели.“ И този поразителен, едва ли не невероятен факт свидетелства най-силно за това какво може да направи истинската, деятелната, а не книжната любов към всичко живо.

Ние сме привикнали да смятаме за мъжество всяка жестокост, всяко равнодушие пред страданията, и същевременно да гледаме на състраданието, на отзивчивостта, като на „глупав сантиментализъм, недостоен за мъжа и достоен само за плачливата жена.“ Будистите гледат съвсем инак на всичко това. „Те вярват, че всичко прекрасно в живота е основано на състраданието, на любовта, на симпатията, че без тях нищо велико не може да съществува.“

И твърде естествено е, че това отношение към околния свят ще има грамадно значение за целия нравствен живот на човека. Буда е бил твърде предвидлив: той е знаел добре, че, за да се научиш да обичаш своите равни братя, трябва да се научиш да обичаш по-малките от тях. Как ще можеш да търпиш своя брат, когато не можеш да търпиш нямото животно? „Че тази доброта и състрадание към животните имат огромно значение, никой не може да се съмнява. Ако вие сте добри към животните, ще бъдете добри и към своите братя хора. В двата случая вие изпитвате едно и също чувство... И постоянно във всекидневния им живот вие ще забележите този дух, който вдъхновява всичките им постъпки, при всяка среща с другите, във всичките им мисли, във всичките им думи.

Вие сте тъй силни – казват те, – нима у вас няма състрадание към този, който е изпаднал в съблазън, към този, който е изпаднал в грях?

Такъв е логичният извод от състраданието към всичко, което трепти и се прелива в хиляди цветове и звуци около нас, такова е осъществяването на заповедта „не убивай“ във всекидневния живот на будиста.


Ив. Коюмджиев


Из списание "Вегетариански преглед", (година III, март и април 1922 г., брой 6 и 7, стр. 89-91), орган на Българския вегетариански съюз – София

Коментари

Популярни публикации